Бяла смърт
Шрифт:
Ловът продължи около четвърт час. Пол отново се бе потопил дълбоко в Яванската падина. Накрая Гамей наруши мълчанието.
— Аха!
— Напипа ли жилата?
Гамей прелисти екрана.
— Попаднах на няколко изречения за придобивката, погребани в бюлетин за индустрията. Излиза, че „Океанус“ притежава фирми по целия свят, произвеждат над двеста двайсет и пет хиляди тона годишно. Сливането осигурява на концерна достъп до пазара в страната чрез американска дъщерна фирма. Според изчисленията САЩ ще купуват
— Двеста двайсет и пет хиляди тона! Приготвям си въдиците. Не бих имал нищо против да видя някой от тези рибарници. Къде е най-близкият?
— Канадският, за който вече споменах. Аз също бих искала да го видя.
— Тогава какво ни спира? Така и така си клатим краката, докато Кърт и Джо ги няма. Светът не се нуждае от спасяване, а и да се нуждае, Дърк и Ал винаги са налице.
Тя присви очи към екрана.
— Заводът е в Кейп Бретан, на две крачки от бреговете на Потомак.
— Кога ще се научиш да се доверяваш на гениалността ми на янки? — престорено въздъхна Пол, извади телефона и набра някакъв номер. След кратък разговор затвори и на момчешкото му лице се изписа ликуваща усмивка.
— Имам едно приятелче от пътния отдел. Самолет на НАМПД излита след няколко часа за Бостън. Има две свободни места. Може би ще успееш да омагьосаш пилота да ни метне до Кейп Бретан.
— Струва си да опитам — каза Гамей и изключи компютъра.
— А изследването на краставата риба?
— А Яванската падина?
— Тя си стои на мястото от милиони години. Все ще може да почака още няколко дни.
Неговият монитор също почерня. Радостни, че най-сетне са се спасили от скуката, двамата забързаха към вратата на офиса.
10
Сутрешният полумрак се бе разсеял и Фарьорските острови се радваха на слънчевата светлина, озарила прелестта на пейзажа. Земята сякаш бе покрита с яркозелено сукно като маса за билярд. Тук не растяха дървета — виждаха се само каменни огради, пътеки, къщи с покрити с чимове покриви и тук-там някоя камбанария.
Остин караше волвото на професора по лъкатушещия крайбрежен път. От студеното синьо море се издигаха назъбени сиви скали като някакви вкаменени плавници на китове. Птици се рееха около отвесните стени на бреговата линия.
По обяд излезе от един тунел и видя едно сякаш направено от къщи играчки село, скупчило се на полегатия склон над един фиорд. Пътят тръгна на серпантини и се спусна на стотици метри само за няколко километра. Колелата на волвото свистяха на острите завои. Мантинела нямаше и Остин въздъхна облекчено, когато спускането свърши и той излезе на пътя между разпененото море и разноцветните къщи, накацали по склона като зрители в амфитеатър.
Една жена садеше цветя пред малка черква с ниска квадратна камбанария. Остин направи
— Orsaka. Hvar er Gunnar Japsen? — Прощавайте, къде мога да намеря Гунар Йепсен?
Жената остави лопатката и се изправи. Беше красива, малко над петдесетте. Побелялата й коса бе вързана на кок. Бе загоряла и изпъкналите й скули бяха почти червени. Очите й бяха сиви като морето. Усмихна му се и посочи една уличка.
— Gott Taak — каза той. — Благодаря.
— Eingiskt?
— Не, американец съм.
— Не виждаме често американци в Скаалсхавн — каза тя на английски. — Добре дошъл.
— Надявам се да не съм последният.
— Гунар живее малко по-нагоре. Няма да го пропуснете. — Тя пак му се усмихна. — Приятен ден.
Остин й благодари, качи се в колата и потегли. След четиристотин метра пътят свършваше при голяма къща с покрив от чимове, построена от тъмнокафяви вертикални дъски. Стотина метра по-надолу се виждаше нейно по-малко копие. Остин се качи на верандата и почука.
Отвори му среден на ръст пълен мъж. Лицето му беше кръгло като ябълка, бузите също, а около оплешивялото му теме стърчаха рехави кичури червеникаворуса коса.
— Ja — каза той с любезна усмивка.
— Господин Йепсен? Аз съм Кърт Остин. Приятел съм на професор Йоргенсен.
— О, господин Остин.Заповядайте. — Червендалестият стисна ръката на Кърт като опитен търговец на автомобили, посрещащ потенциалния си клиент, и го въведе в обзаведената по селски дневна. — Професор Йоргенсен се обади и каза, че идвате. Доста път е от Торсхавн дотук. Ще пийнете ли нещо?
— Не, благодаря. Може би по-късно.
Йепсен кимна.
— Идвате да ловите риба ли?
— Казват, че на вашите острови можеш да ловиш риба и на сухо.
— Не точно, но е почти също толкова добра — ухили се Йепсен.
— Участвах в една спасителна операция при Торсхавн и реших, че риболовът е добър начин да си почина.
— Спасителна операция? Остин! — Йепсен изхъмка. — Трябваше да се сетя. Вие сте американецът, който спаси датските моряци. Видях ви по телевизията. Истинско чудо. Само гледайте какво ще стане, когато селото разбере, че ми гостува знаменитост.
— Надявах се на малко уединение.
— Разбирам. Но няма начин да запазим посещението ви в тайна.
— Срещнах само една жена, пред черквата. Много мила жена.
— А, сигурно е вдовицата на свещеника. Тя е пощаджийка — и главната клюкарка. Значи вече всичкизнаят, че сте тук.
— Това там долу ли е хижата на професора?
— Да — отвърна Йепсен и свали един ключ от забит в стената пирон. — Елате да ви я покажа.