Бяла смърт
Шрифт:
Пол зави по една тясна улица в Джорджтаун, паркира джипа зад тухлената им къща и двамата се втурнаха към вратата. Само след минути се качваха в едно такси с набързо приготвени сакове в ръце. Служебният самолет на НАМПД ги очакваше на летището и загряваше двигатели. Пилотът бе жена — караше група учени до Бостън и познаваше семейство Траут от предишни мисии на Специалния отряд. Беше получила разрешение от централата за допълнителен курс и тъкмо попълваше бордовия лист.
След като остави учените на летище „Лоуган“, самолетът продължи по
След като в продължение на километри не видяха никакви следи от цивилизация, стигнаха до някаква комбинация между смесен магазин, кафене и сервиз. Гамей отби край очуканите пикапи, паркирани пред разнебитената постройка.
Пол вдигна глава от картата.
— Много очарователно, но до центъра на градчето има още няколко километра.
— Така или иначе трябва да налеем бензин. — Гамей почука таблото. — Докато натискаш помпата, аз ще понатисна местните за някоя й друга клюка.
С пътеводителя под мишница Гамей прескочи черния лабрадор, който се бе проснал като умрял на паянтовата предна веранда, и отвори вратата. Носът й долови приятното ухание на тютюн за лула, бекон и кафе. Магазинът, който заемаше половината от помещението, предлагаше всякакъв вид стоки — от телешка пастърма до ловни патрони. Кафенето заемаше другата половина.
Десетина мъже и жени седяха на кръглите маси от метал и пластмаса. Очите на всички се обърнаха към Гамей. Високата метър и седемдесет и пет и тежаща шейсет килограма стройна Гамей с необичайната си червена коса би привлякла вниманието дори на плажен купон в Малибу. Погледите станаха още по-любопитни, когато тя напълни две пластмасови чаши от кафеварката на самообслужване.
Отиде да плати и закръглената млада жена на касата я посрещна с приветлива усмивка.
— На екскурзия, нали? — Явно не можеше да си представи, че някой би се застоял по-дълго, отколкото е необходимо за чаша кафе.
— Двамата със съпруга ми пътуваме по крайбрежието.
— Е — примирено каза жената, — тук няма много за гледане.
— Напротив, прекрасное. Бихме останали по-дълго, ако имахме време — каза Гамей с обезоръжаваща усмивка и отвори пътеводителя на подгънатата страница. — Тук пише, че имало някакво красиво рибарско заливче и фабрика за обработка на риба.
— Такали? — невярващо се обади касиерката.
Останалите в кафенето не бяха пропуснали нито думичка.
Една кокалеста белокоса жена изкудкудяка
— Риболовът вече не е какъвто беше. Продадоха фабриката. Някаква голяма компания изкупи целия бизнес. Уволни всички работници. Никой не знае какво правят. Хората, които работят там, изобщо не стъпват в града ни. Понякога виждаме ескимоси с големи черни джипове.
Гамей погледна пътеводителя — да не би да е пропуснала нещо.
— Ескимосили? Не предполагах, че сте толкова далеч на север.
Невинният й въпрос стана повод за оживен дебат. Някои от местните твърдяха, че ескимосите пазели фабриката. Други заявиха, че хората с джиповете всъщност били индианци или пък монголци. В един момент Гамей се зачуди дали не е попаднала в някой приют за душевноболни. Мисълта й се затвърди, когато касиерката промърмори нещо за „извънземни“.
— Извънземни ли? — повтори Гамей.
Очите на касиерката се разшириха под дебелите кръгли стъкла на очилата.
— Това е като Зона 51, онази тайна база на НЛО в Щатите, дето я показваха в „Досиетата Х“.
— Веднъж видях НЛО, докато ловувах в района на старата фабрика — намеси се един мъж, който спокойно можеше да е и стогодишен. — Голямо сребърно нещо, цялото святкащо.
— Стига, Джо — каза кокалестата жена. — Сигурно си бил толкова насвяткан, че си видял и розови слонове.
— Че как — ухили се беззъбо старецът. — И тях съм ги виждал.
Избухна смях.
Гамей се усмихна сладко и се обърна към касиерката.
— Страхотно ще е да разкажем на приятелите си, че сме виждали база на НЛО. Далеч ли е оттук?
— На трийсетина километра — отвърна касиерката и й обясни как да стигне. Гамей й благодари, остави десет доларова банкнота в празната кутия за помощи и излезе.
Пол се бе облегнал на колата със скръстени на гърдите ръце.
— Как мина? — попита той и си взе кафето.
Гамей хвърли поглед към магазина.
— Не зная. Сякаш попаднах в епизод на „Туин Пийкс“. Само за няколко минути научих, че в тази част на света има каращи големи джипове ескимоси, база на НЛО и розови слонове.
— Това обяснява всичко — със сериозна физиономия отбеляза Пол. — Докато беше вътре, оттук прелетя ято едри създания с цвят на сливи.
— Не се изненадвам след всичко чуто — каза тя и седна зад волана.
— Мислиш ли, че местните си правят майтап за сметка на бедните туристи? — попита Пол, докато се настаняваше до нея.
— Ще разберем, след като видим големите сребърни неща около Зона 51. Ще ти обясня по пътя — добави тя, като видя обърканото му изражение.
Подминаха отбивката към центъра и пристанището и продължиха през гъста борова гора. Дори с подробните обяснения на касиерката, която бе описала едва ли не всеки пън и камък по пътя, за малко не пропуснаха отклонението. Нямаше никакви указателни знаци. Единствено здраво отъпканите коловози отличаваха пътя от дърварските просеки в гъстата гора.