Бяла смърт
Шрифт:
— Защо пък не?
Остин вдигна слушалката и набра номера. Беше уморен от тазвечерните перипетии и очакванията му не бяха особено големи. Затова се изненада, когато чу познатия басов глас.
— Каква приятна изненада, господин Остин. Сигурен бях, че ще се обадите пак.
— Надявам се да не прекъсвам нещо важно.
— Не, в никакъв случай.
— Все още ли сте на Фарьорските острови?
— Не, по работа съм във Вашингтон.
— Във Вашингтон?
— Да, риболовът на
— Обаждам ви се да ви благодаря, че ме измъкнахте от едно затруднено положение в Копенхаген.
Агирес не се опита да отрече, че хората му са прогонили въоръжените с бухалки биячи. Само се разсмя и каза:
— Определено имате дарба да се забърквате в големи каши, приятелю.
— Повечето от бедите ми са свързани с една компания — „Океанус“. Надявах се, че ще можем да побъбрим по този въпрос. Тъкмо ще ми кажете и докъде сте стигнали с археологическите си проучвания.
— С най-голямо удоволствие — каза Агирес. — Утре сутринта имам срещи, но следобедът ми е свободен.
Уговориха се за часа и Остин надраска набързо упътването как да стигне до адреса на Агирес. Затвори и тъкмо започна да предава разговора на Гън, когато телефонът иззвъня отново. Обаждаше се Дзавала — беше се върнал от Европа. Бе оправил проблемите на „Морска минога“ и бе напуснал кораба, когато „Бийб“ бе поканен от датския „Тор“ да се присъедини към изследователския проект на Фарьорските острови.
— Просто исках да те уведомя, че съм си вкъщи и че смятам да прекарам нощта с една прекрасна млада дама — каза Дзавала. — Някакви новини след последната ни среща?
— Обичайната история. Тази вечер например един луд ескимос ме преследваше с кучешка шейна по пешеходната алея с намерението да ми свети маслото. Като изключим това, всичко е кротко.
Последва мълчание.
— Майтапиш се, нали? — най-сетне се обади Дзавала.
— Не. Руди е тук. Прескочи насам и ще чуеш цялата гадна история.
Дзавала живееше в малка сграда в Арлингтън, в която навремето се бе намирала кварталната библиотека.
— Май ще си отменя срещата. Идвам след малко.
— А, още нещо. Още ли пазиш онази бутилка текила, на която й се бяхме заканили на Фарьорските острови?
— Естествено.
— Няма да е зле да я вземеш.
26
На следващия ден на път към централата на НАМПД Остин се отби в Музея по естествена история. Глисън беше в изложбената зала и не изглеждаше особено щастлив. Гостите, музиката и храната от приема бяха изчезнали, но не това бе основната му грижа. Витрините бяха празни. Не бяха оставили дори плакатите.
— Ужас, пълен ужас — сам
— Да не е имало сезонна разпродажба? — попита Остин.
— По-лошо! Пълна катастрофа. Спонсорите прекъснаха изложбата.
— Могат ли да го направят? — Още докато го казваше, се усети, че задава тъп въпрос.
Глисън махна с ръка.
— Да, според малката добавка към договора, която настояха да подпишем. Имат правото да прекъснат изложбата, когато пожелаят, срещу малка парична компенсация.
— И защо я закриха?
— Проклет да съм, ако зная. От рекламната фирма, която движеше нещата, казаха, че просто изпълняват нареждания.
— А доктор Баркър?
— Опитах се да се свържа с него, но е изчезнал яко дим.
— Вие сте били най-близко до „Океанус“ в сравнение с повечето хора. — Остин мина към основната причина, поради която се бе отбил тук. — Какво знаете за доктор Баркър?
— Съвсем малко. По-известен ми е един негов прародител.
— Капитанът на китоловния кораб ли?
— Да, Фредерик Баркър-старши. Един от ножовете на киолая, които бяха изложени, първоначално е бил негов. Направен е преди повече от век. Ужасяващо оръжие, същински бръснач. Заболяваше ме коремът само като го погледна.
— Къде мога да намеря информация за капитан Баркър?
— Като за начало можете да започнете от кабинета ми. — Глисън хвърли нещастен поглед към празните витрини. — Елате. Тук бездруго няма много за гледане.
Кабинетът му се намираше в административното крило. Глисън направи знак на Остин да се настанява и измъкна някакъв стар том от лавицата. Заглавието гласеше „Капитани китоловци от Ню Бедфорд“. Той отвори книгата на една отбелязана страница и я сложи пред Остин.
— Изрових я в библиотеката веднага щом се заговори за изложбата. Това е капитан Баркър. Шкиперите от Нова Англия били сурови мъже. Мнозина ставали капитани, преди да навършат тридесет. Бунтове, ужасни бури, враждебни местни жители — това за тях било ежедневие. Несгодите правели от едни чудовища, а от други — хуманисти.
Остин разгледа зърнестата черно-бяла фотография. Баркър бе с ескимоско облекло и бе трудно да се различат чертите му. Лицето му бе оградено от поръбена с кожа качулка, а очите му бяха скрити от костени очила с хоризонтални цепки за гледане. По брадичката му имаше бяла четина.
— Интересни очила — каза Остин.
— Слънчеви са. Инуитите много добре знаели опасността от ослепяване от снега. Очилата били особено важни за Баркър, който явно е бил чувствителен към светлината. В рода му има албинизъм. Казват, че именно затова прекарал толкова много зими далеч на север — за да избегне пряката слънчева светлина.