Цар Плъх
Шрифт:
— Хей, Макс, я направи малко кафе — каза Царя.
По навик Макс стана и отиде да напълни канчето. Върна се, включи котлона и сложи водата да заври. После тръгна да си легне пак, но изведнъж спря, обърна се и впи поглед в Царя.
— Какво има, Макс? — неловко попита Царя. Макс не откъсваше очи от него, а устните му се разкривиха в безмълвен тик.
— Какво ме зяпаш, да те вземат дяволите?
Внезапно Макс сграбчи канчето и го захвърли през прозореца.
— Ти да не си откачил? — избухна Царя. — Целия ме измокри!
— Ах,
— Ще ти скъсам главата, да знаеш! Какво те прихвана изведнъж?
— Войната свърши, ясно ли ти е! Прави си кафето сам! — изкрещя Макс и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.
Побеснял, Царя скочи насреща му.
— Изчезвай, преди да съм ти смачкал мутрата!
— Направи го де, хайде, направи го! Само не забравяй, че аз съм по-старши. Ще отговаряш пред военен съд!
Макс се разсмя истерично, после смехът му внезапно премина в плач, разтърсващ плач, и той излезе навън. Мъжете в бараката останаха стъписани и безмълвни.
— Побъркал се е, идиотът му с идиот! Сложи малко вода, а, Текс? — измърмори Царя и седна в ъгъла си. Текс стоеше на прага, загледан след Макс. Той бавно извърна глава и след като надви с усилие нерешителността си, каза:
— Зает съм.
Царя изтръпна, но успя да се овладее.
— Виждам — каза той с мрачна усмивка. — Дори оттук се вижда, че си зает.
Прекрасно разбираше какво се крие зад мълчанието на мъжете в бараката. Той отвори портфейла и извади една банкнота. — Ето ти десет долара — освободи се и иди донеси малко вода, ако обичаш.
Успя да сподави страха, надигнал се в него, и не отмести очи от Текс. Но той само сви нервно рамене и отвърна поглед:
— Все пак ще трябва да ядеш, докато тая история свърши наистина — каза презрително Царя, после огледа бараката: — Кой иска кафе?
— Аз. — Дайно не изпитваше угризения. Той взе канчето, напълни го и го сложи на котлона.
Царя пусна десетачката на масата. За миг Дайно впери поглед в нея.
— Не, благодаря, исках само малко кафе — отказа с дрезгав глас той и поклати глава. После с несигурна крачка прекоси бараката и седна на леглото си.
Мъжете гузно отвърнаха очи от унищожителното презрение в погледа на Царя.
— Ех, вие, кучи синове, дано войната наистина да е свършила, иначе…
Питър Марлоу излезе от канцеларията на коменданта и забърза към американската барака. Отвръщаше машинално на поздравите на познатите си и усещаше изумените погледи, които го сподиряха. „Да, на мен също не ми се вярва — мислеше си той. — Още малко и ще си бъда у дома, още малко и пак ще летя със самолета, пак ще сме заедно с баща ми и с нашите, ще пийнем както едно време, ще се посмеем… Просто невероятно е — останах жив. Ето ме — здрав и читав. Оцелях!“
— Здравейте, момчета! — поздрави той, целият светнал от радост.
— Здрасти, Питър. — Текс скочи и сърдечно раздруса
— И за нищо друго ли? — засмя се Питър Марлоу. Всички в бараката го наобиколиха и сърдечността им стопли сърцето му.
— Какво става при шефовете? — попита Дайно.
Питър Марлоу им разказа и неизвестността ги накара да се оклюмат. Само Текс правеше изключение.
— Ами, какво ще се готвим за най-лошото — войната вече свърши! — уверено каза той.
— Свърши и още как! — навъсено потвърди Макс, влизайки в бараката.
— Здрасти, Макс! Тъкмо… — Странното изражение в очите на Макс накара Питър Марлоу да спре. — Добре ли си? — загрижено попита той.
— Добре съм ами, как да съм! — избухна Макс, промъкна се покрай тях и се хвърли на леглото си. — Какво сте ме зяпнали? Кипнат му веднъж нервите на човек и вие като го зяпнете…
— Не се впрягай — опита се да го успокои Текс.
— Слава богу, че скоро ще се махна оттук. — Лицето на Макс бе пепеляво и устните му трепереха. — Не мога да ви гледам повече мръсните мутри.
— Затваряй си устата, Макс!
— Я върви по дяволите!
Макс изтри слюнката от брадата си, измъкна шепа десет доларови банкноти от джоба си, скъса ги нервно и ги хвърли на пода.
— Какво те прихваща, Макс? — попита Текс.
— Нищо, глупако! Тия пари не важат.
— Как така?
— Ами ей така. Току-що бях на лавката, исках да си купя кокосов орех. Но оня мръсен китаец не ми взе парите. Не ги ще! Казва, че продал цялата стока на онова копеле, коменданта, и то срещу една разписка: „Английското правителство обещава да плати не знам си колко лири.“ А с японските мангизи можеш да си изтриеш задника — само за това стават!
— Ето, това е то! — възкликна Текс. — Щом китайците не приемат мангизите, значи войната наистина е свършила, а, Питър?
— Така изглежда! — Дружелюбието им го стопляше. Дори злобният поглед на Макс не бе в състояние да развали настроението му. — Не мога да ви опиша колко ми помогнахте, момчета, с веселието си и с всичко останало…
— Наш човек си ти, спор няма! — закачливо го смушка в ребрата Дайно. — Като за англичанин си те бива!
— Като излезеш оттука, най-добре вземи да дойдеш с нас. Може пък да те направим американец — намеси се и Байрън Джоунс.
— Ела в Тексас, момчето ми. Дойдеш ли в Щатите, трябва да видиш най-великия щат.
— Виж, това не знам — каза Питър Марлоу сред шумните възгласи и подвиквания. — Но ще имам предвид поканата ви. — Той погледна към ъгъла на Царя: — А къде е нашият безстрашен вожд?
— Умря! — разтърси се от зловещ смях Макс.
— Какво? — стресна се не на шега Питър Марлоу.
— А, жив е още — обясни Текс, — ама все едно, че е умрял. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. После видя и лицата на останалите. Внезапно го обзе чувство на жал.