Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Отдайте чест, копелдаци!

Облян в пот, Авата — японският сержант, страховитият Авата — пристъпи напред и разтреперан се поклони. След него се поклониха и останалите.

— Това е друго нещо! — каза капитанът, измъкна една по една пушките от ръцете им и ги хвърли на земята. — Марш сега в караулното!

Авата разбра жеста и заповяда на войниците да се строят. После под негова команда те се поклониха за втори път.

Капитанът не сваляше поглед от тях. Сетне козирува и отново заповяда:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците

се поклониха.

— Добре — остана доволен капитанът. — И друг път, като ви кажа „Отдайте чест!“, ще изпълнявате!

Авата и хората му се поклониха отново, капитанът им обърна гръб и закрачи към загражденията.

Питър Марлоу усети как погледът на парашутиста се плъзна по мъжете наоколо и се спря върху него. Той трепна от страх и отстъпи крачка назад, съзрял в очите на капитана отвращение, а после и състрадание.

— Отворете тая врата, копелдаци! — кресна капитанът на охраната.

Авата се досети какво сочи ръката му, изтича бързо с трима войници, дръпна настрана загражденията и отвори портала.

Капитанът влезе и когато японците понечиха да го затворят отново, той ревна:

— Оставете го така, по дяволите!

И те го оставиха отворен и се поклониха. Питър Марлоу се опита да дойде на себе си. Това не беше възможно, просто не беше възможно. Сигурно сънуваше.

После изведнъж капитанът се озова пред него.

— Здравейте! — каза той. — Казвам се капитан Форсайт. Кой е началникът тук? — Думите бяха изречени спокойно и тихо, ала Питър Марлоу виждаше единствено очите, които го оглеждаха от глава до пети.

„Какво има? Какво чак толкова ми има? — отчаяно се луташе мисълта му. — Какво ми е?“ Той отстъпи още крачка назад в уплаха.

— Не се бойте от мен — гласът на капитана бе дълбок и доброжелателен. — Войната свърши. Пратен съм тук, за да следя да не ви се случи нещо лошо. Той направи крачка напред и Питър Марлоу отскочи. Капитанът спря и бавно измъкна от джоба си кутия „Плейърс“ — истински английски цигари!

— Ще запалите ли?

Той направи още крачка напред и Питър Марлоу хукна ужасен към бараката.

— Ей, почакайте! — извика след него капитанът, после понечи да се приближи към друг пленник, но той също се врътна и изчезна. Така един по един всички избягаха от капитана.

Вторият голям страх погълна Чанги — страхът от самия себе си.

„Какво става с мен? Наред ли съм? Толкова време мина! С всичкия си ли съм? Та това са цели три години и половина! Нали помниш какво казват за импотентността? Ще ме бива ли въобще? Ще мога ли отново да се любя? Всичко наред ли ми е? Капитанът ме гледаше така? Какво ми има? Как… как да го попитам дали аз… дали съм наред?“

Когато вестта за офицера стигна до Царя, той лежеше и мислеше. Вярно все още държеше най-доброто място до прозореца, но сега между всички легла имаше еднакво разстояние — метър и двадесет на метър и деветдесет. Като се върна от зеленчуковата

градина, вещите му бяха разместени и на мястото, което му се полагаше по право, се мъдреха чужди легла. Той си бе замълчал. Само изгледа американците, а те извърнаха очи. И вечерята — не я бяха взели, нито му я бяха запазили. Някой я беше изял. Само Текс гузно отбеляза:

— Ей, ние май те забравихме. Друг път гледай да си тук — всеки сам си отговаря за кльопачката.

Тогава той сготви една от кокошките си — изчисти я, опържи я и я изяде. Всъщност изяде половината, а останалото запази за закуска. Сега имаше само още две кокошки. Другите ги бяха изяли през последните няколко дни — разделил ги бе с тези, които ги приготвиха.

Вчера се бе опитал да купи стоката от лагерната лавка, но парите, които спечели от диаманта, вече не вървяха. В портфейла си имаше единайсет американски долара — те поне си пазеха цената, — но с единайсет долара и две кокошки дълго нямаше да изкара. Целият изтръпваше от ужас при тази мисъл.

Миналата нощ почти не спа, и в мрачните часове на безсъницата се ядоса на себе си — толкова мекушаво, толкова глупашки се държеше, съвсем недостойно за един Цар. Голяма работа, че като тръгне из лагера, всички — Брант, Праути, Самсън, всички го подминават. Всички до един — Тинкър Бел, Тимсън, полицаите, доносниците, всички, на които плащаше издръжка, хора, на които бе помагал или просто бе познавал, на които бе давал храна, цигари и пари или бе посредничил в продажбите — всички го подминаваха така, сякаш въобще не съществуваше. Там, където винаги го бяха следвали погледи и го бе ограждала омраза, сега оставаше само пустота — нямаше погледи, нямаше омраза, нямаше дори поздрав.

Тръпка го полази, докато обикаляше лагера така — все едно, че бе призрак. Върна се в бараката, но си остана призрак. Легна си — призрак. Сякаш изобщо не съществуваше.

В момента Текс разправяше невероятната вест за капитана и Царя долови новия страх, свил сърцата им.

— Е, какво толкова? — обади се той. — Какво сте се умълчали? Пристигнал някои си отвън, голяма работа!

Никой не отговори нищо.

Царя се надигна — тая тишина го смазваше, не можеше да я понася. Облече си най-хубавата риза и чисти панталони, избърса праха от лъснатите си обувки, килна небрежно кепето и на излизане спря за миг на прага.

— Днес съм решил да си направя голямо угощение — каза той неопределено. Огледа се — по лицата на американците бе изписан глад, а в очите им гореше зле прикрита надежда. Това го успокои — значи всичко си беше постарому. Изгледа мъжете изпитателно. — Имаш ли работа днес, Дайно? — попита той накрая.

— Ами… не, нямам — отговори Дайно.

— Леглото ми е за оправяне и имам малко пране…

— Искаш да го оправя ли? — притеснено попита Дайно.

— Ако ти искаш.

Дайно изруга под носа си, но споменът за аромата на снощното пиле разколеба решителността му.