Черен лед

Чайлд Линкълн

— Охраняват много ревниво крайбрежните си води — продължи Макфарлън, — особено на юг, покрай границата с Аржентина. Както навярно ви е известно, двете страни имат отдавнашен граничен спор.

— Можете ли да добавите нещо към онова, което казах за климата?

— Миналата есен прекарах известно време в Пунта Аренас. Виелиците, бурите с лапавица и мъглите са нещо обичайно. Да не говорим за уилиуо.

— Уилиуо? — повтори Рошфор с развълнуван, тъничък глас.

— В основни линии това са микрошквалове, които траят минута

или две, но скоростта на вятъра може да надхвърли сто и петдесет мили в час.

— Има ли прилични котвени стоянки? — попита Гарса.

— Доколкото ми е известно, нямаприлични котвени стоянки. Всъщност това, което знам, е че никъде в района на архипелага нос Хорн няма подходящо дъно за закотвяне.

— Ние обичаме предизвикателствата — каза Гарса.

Глин събра листите си, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на сакото си. Кой знае защо Макфарлън имаше чувството, че този човек вече знаеше отговорите на собствените си въпроси.

— Ясно е — рече Глин, — че проблемът е сложен, дори без да вземаме предвид метеорита. Но нека го обсъдим сега. Рейчъл, мисля, че имаш някои въпроси за тези данни?

— Имам коментарза тези данни.

Погледът на Амира се сведе към папката пред нея, после се вдигна към Макфарлън, леко развеселен. Държеше се с някакво превъзходство, което Макфарлън намери за досадно.

— Да? — попита той.

— Не вярвам и на думица от това.

— В какво точно не вярвате?

Тя махна с ръка към куфарчето му.

— Вие сте експерт по метеоритите, нали? Тогава сигурно знаете защо никой досега не е намирал метеорит, по-тежък от шейсет тона. Защото ако е с по-голяма маса, силата на удара му о земята ще го разтроши. Ако са над двеста тона, метеоритите се изпаряват при удара. Как би могло такова чудовище да е непокътнато?

— Не бих могъл да… — започна Макфарлън.

Ала Амира го прекъсна:

— Второто нещо е, че железните метеорити ръждясват.Достатъчни са само около пет хиляди години дори най-големият да се превърне в купчина люспи. Тъй че ако този метеорит някак е оцелял, защо е още там? Как бихте обяснили този геоложки доклад, в който се твърди, че е паднал преди трийсет милиона години, че е бил погребан в утайките, и едва сега се разкрил, поради ерозията?

Макфарлън се облегна назад и сам се усмихна. Тя зачака, вдигнала насмешливо вежди.

— Чели ли сте някога за Шерлок Холмс? — попита леко усмихнат Макфарлън.

Амира извъртя предизвикателно очи.

— Нали няма да ми цитирате онази изтъркана поговорка, че след като елиминирате невъзможното, онова, което остава, независимо колко невероятно изглежда, би трябвало да е истината?

Макфарлън я изгледа изненадан.

— Е, не е ли истина?

Амира се усмихна самодоволно от триумфа си, а Рошфор само поклати глава.

— Та така значи, доктор Макфарлън —

продължи весело Амира, — това е вашият достоверен източник? Сър Артър Конан Дойл?

Макфарлън бавно въздъхна. Не му беше времето да прави сцени.

— Първоначалните данни са събрани от друг човек. Не мога да гарантирам за тях. Единственото, което мога да твърдя, е, че ако данните са верни, друго обяснение няма: това е метеорит.

Последва мълчание.

— Събрани от някой друг — рече Амира, строши поредния фъстък и метна ядката в уста. — Да не би това случайно да е доктор Масънкей?

— Да.

— Вие сте се познавали, доколкото знам.

— Бяхме партньори.

— Аха — кимна Амира, сякаш чуваше това за първи път. — И така, щом доктор Масънкей е събрал тези данни, вие до голяма степен им вярвате? Вие му имате доверие?

— Абсолютно.

— Питам се дали и той би казал същото за вас — каза Рошфор с характерния си отсечен тон.

Макфарлън извърна глава и изгледа инженера без да мигне.

— Да продължим — рече Глин.

Макфарлън се извърна от Рошфор и потупа с опакото на ръката си куфарчето.

— На онзи остров съществува огромен кръгъл по форма залеж от стопен при удар коезит. Точно в средата му се намира феромагнитна маса с голяма плътност.

— Естествен залеж от желязна руда — рече Рошфор.

— Данните от прелитането на геофизичния спътник сочат преобръщане на седиментните пластове около мястото.

Амира изглеждаше озадачена.

— Какво?

— Разместени седиментни пластове.

Рошфор въздъхна тежко.

— Което говори за…

— Когато голям метеорит се удари о седиментни пластове, тези пластове се преобръщат и разместват.

Рошфор продължаваше да почуква с молива си.

— Как? По някакво чудо?

Макфарлън го изгледа отново, този път по-продължително.

— Може би мистър Рошфор би желал да види демонстрация?

— Да, бих желал — отвърна Рошфор.

Макфарлън взе сандвича си. Огледа го, помириса го.

— Фъстъчено масло и желе?

Направи гримаса.

— Бихме ли могли просто да видим демонстрацията, моля? — рече Рошфор с напрегнат, изпълнен с нетърпение глас.

— Разбира се.

Макфарлън постави сандвича на масата между себе си и Рошфор. След това наклони чашата с кафе и внимателно изля течността върху него.

— Какво прави той? — обърна се към Глин Рошфор с още по-висок тон. — Знаех си, че това е грешка. Трябваше да повикаме някого от най-изтъкнатите.

Макфарлън вдигна ръка.

— Следвайте действията ми. Току-що приготвихме нашия седиментен депозит тук. — Той взе още един сандвич, постави го върху първия и наля още кафе, докато и той не се напои. — Ето. Този сандвич е седиментният депозит: хляб, фъстъчено масло, желе, още хляб, на слоеве. А моят юмрук — вдигна ръка над главата си, — е метеоритът.