Черната призма
Шрифт:
— А аз мога да мърморя пред мъжете за неуважителното ти отношение. Не толкова, че да подкопая увереността им, но достатъчно, за да разберат, че не съм във възторг от теб.
— Би могло да свърши работа.
— Би могло — съгласи се Корван. Откъсна очи от залива. — Напоследък заблудите ти идват отръки.
— Натрупал съм много практика — рече Гавин, отрезвен след първоначалната радост от възможността да работи отново с приятеля си. — Знаеш ли, ако се получи, след година-две можем пак да сме приятели. Дори и пред хората.
— Освен ако не съм ти по-полезен като враг, лорд
— Врагове си имам достатъчно. Но признавам, че си прав. А сега аз имам изненада за теб.
— Изненада ли? — попита със съмнение Корван.
— Не бива да ме виждат как ти давам нещо, което ще те зарадва, така че ще се наложи да слезеш на долния етаж без мен. В стаята точно под тази. — Направиха няколко крачки към съвещателната зала, но Гавин спря. — Как е тя?
Корван знаеше за кого говори и какво точно има предвид.
— Едно време приличаше на клюмнало цвете, подчиняваше се на всяка заповед на баща си. А после стана черногвардейка и лява ръка на Бялата. Ако някой може да се справи, това е тя.
Гавин си пое дълбоко дъх и си наложи отново маската на сериозност и недоверчивост. След това влязоха в съвещателната зала. Командир Железни вече се бе върнал. Стоеше до входната врата в поза свободно, с небрежната готовност на човек, който е прекарал голяма част от живота си в охраняване, чакане и бдение. Беше привикнал на бездействие и готов за насилие.
— Командире — каза Гавин. — Двамата с Корван Данавис открихме, че имаме общ враг. Той се съгласи да ни помогне в организирането на защитата на Гаристън. Моля, уведомете мъжете, че ще са подчинени на генерал Данавис, като заповедта влиза в сила веднага. Генералът ще отговаря единствено пред мен. Генерале, можете ли да поемете нещата оттук нататък?
Корван изглеждаше като човек, който е глътнал вкиснато вино и не се справя добре с прикриването на този факт.
— Да, милорд Призма.
Гавин го освободи с махване на ръка. Рязък жест, малко надменен. Нека командир Железни изтълкува това като опит да установи господството си. Челюстта на Корван се стегна, но той се поклони и излезе.
„Върви, приятелю, и дано намирането на дъщеря ти компенсира някаква мъничка част от несгодите, които си изтърпял заради мен.“
61.
— Волята е това, което прави Хромария страшен, дори и за нас — каза Лив. Навън слънцето тъкмо докосваше хоризонта и сякаш по команда робите влязоха и започнаха да палят лампите и камината.
— Коя е тази Воля и как да я спрем? — попита Кип.
— Кип! — Лив наклони глава. — Съсредоточи се.
— Извинявай, давай нататък. — Тя не обръщаше внимание на робите, затова Кип се опита да направи същото.
— Волята е точно това, което си мислиш. Ти налагаш волята си на света. С нейна помощ заставяш магията да се случи. Волята може да компенсира недостатъците в притеглянето. Това е особено важно за непохватковците.
— Непохватковците?
— Всички притеглящи мъже и половината от притеглящите жени, които не са суперхромати — поясни Лив. Млъкна за момент. — Е, добре де, повечето мъже.
Терминът си беше малко гаден. Мъничко. Сякаш казваше: „Ние
— Ясно — рече Кип. — Несръчковците. Нещастници. Жалка работа. — Макар че той самият се бе озовал в елитната група, това не означаваше, че му харесва как унизяват другите.
Лив се изчерви и се сопна:
— Виж, Кип, не е нужно да ти харесва, но трябва да го приемеш. И вероятно ще ти е по-лесно, ако не взимаш всичко толкова навътре. Това не ти е като у дома. Защото знаеш ли какво? Вече нямаме дом. Разполагаме само с Хромария и той ни е спипал здравата. Така че порасни!
Сякаш го бяха зашлевили. Тя беше права, но Кип не очакваше такъв внезапен жар от нея. Извърна очи.
— Добре. Извинявай.
Тя издиша бавно.
— Не, ти извинявай. Това… не знам… Предполагам, че аз самата още се опитвам да свикна с този живот. В Хромария съществува йерархия за всичко и не е лесно да се приспособиш. Дори не знам дали е хубаво да се приспособяваш. Но след като разбереш къде ти е мястото, можеш да определиш как трябва да се отнасяш с останалите, дори с онези, които не познаваш. Това наистина опростява нещата. Само дето… след като прекарах последните три години като монохром от маловажен цвят и тирейка на всичкото отгоре, никога не съм харесвала цялата тази йерархия. Но накрая се примирих с мястото си в нея, почти завърших обучението си и бях готова да навляза в скапания си живот. А сега изведнъж станах бихром и всичко се промени за нула време. Ще се наложи да остана в Хромария още година-две и животът ми ще е съвсем различен. Сега хората ме забелязват. — Тя се усмихна тъжно. — Предполагам, много добре разбираш какво е всичко да се промени в един миг. Работата е там, че харесвам новия си живот. Имам нови дрехи, бижута, стипендия. Робиня. И започвам да разбирам, че може би не съм мразила йерархията, а просто съм мразила да се намирам на дъното и. Така че всеки път, когато се наслаждавам на нещо, това ми изглежда като потвърждение, че съм двуличница.
— Обещавам да направя живота ти възможно най-тежък, ако това ще ти достави удоволствие — рече Кип.
Тя го удари закачливо по рамото, но улучи чувствителна точка.
— Направо ми спасяваш живота, Кип. — Ухили се, докато той потриваше рамото си. После усмивката и помръкна. — Предполагам, че трябва да се вслушам в собствения си съвет и да започна да приемам нещата каквито са. Ти си синът на Призмата, а аз съм твоята наставница. Не бива да те удрям, Оролам, та ти си синът на Призмата, как смея?!
Сърцето на Кип се сви.
— Не! — почти изкрещя той. Робите го стрелнаха с погледи. Кип понижи смутено глас. — Лив, закълни ми се, че няма да го правиш. Аз…
„Какво се канеше да кажеш, Кип? Аз те обичам, откакто се помня? Да бе.“
— Не бих понесъл да загубя последната си връзка с Ректън — избъбри той припряно. — Ти си единствената, която ме е познавала преди всичко това.
„Браво, страхотно се справи със задачата да го направиш да не изглежда лично. Не се интересувам от теб, а само от Ректън.“