Черната призма

Уийкс Брент

— Проблемът с волята е, че според нас колкото повече воля изразходва един мъж или жена през, живота си, толкова по-бързо умира. Или може би просто мъжете и жените с повече воля са склонни да притеглят повече. Както и да е, кариерите им са бляскави. И кратки. Вероятно затова притеглящите мъже не живеят толкова дълго като жените — защото непрекъснато изразходват воля, за да бъде притеглянето им полезно. Като страничен ефект, сред най-могъщите притеглящи имаме много хора с титанична воля. Или да си го кажем направо, много надменни копелдаци.

Най-вече мъже. И луди. Маниаците обикновено вярват в онова, което вършат. Това ги прави могъщи.

— Значи ще си прекарвам времето с луди надменни копелета?

— Е, мнозина от тях са от безупречно потекло.

„Ах, да, вярно, аз съм единственото копеле тук.“

— Мислех, че ще е забавно да съм притеглящ — рече Кип.

— Мърморковците никога не карат скул — отбеляза Гавин.

— Мърморковци ли?

— Мърморковци, сивушковци, нормалници, бъхтачи, глупендери, земеровци, кьорчовци, тъпунгери, смотаняци, малоумници, мухльовци, невежи — те имат множество имена. Повечето не толкова мили като тези. Но всички означават едно и също: хора, които не могат да притеглят.

— Ами ти? — попита Кип в момента, когато най-после излязоха от лабиринта от улички и поеха по един широк сводест каменен мост над Кафявата река.

Гавин го изгледа.

— Питаш с какви гадни имена ме наричат ли?

— Не! — Аха, Гавин го дразнеше. Кип се намръщи. — Очите ти нямат… — той потърси правилната дума — хало. Това означава ли, че можеш да притегляш колкото си искаш?

— Уморявам се като всички останали, но иначе да. Мога всеки ден да притеглям колкото ми стигат силите и пак няма да прегоря. Някой ден, най-вероятно след пет години, ще започна да губя цветовете. Това ще продължи около година, а после ще умра.

— Защо след пет години? — попита Кип. Още му се виждаше странно как спокойно говорят притеглящите за неизбежната си смърт. „Предполагам, че имат време да свикнат с тази мисъл.“

— Това винаги става в година, кратна на седем, след като Призмата е започнал царуването си. Аз съм изкарал шестнайсет години, така че имам време до двайсет и една. Това е дълго за Призма.

— Аха. А защо кратни на седем?

— Защото има седем цвята, седем добродетели, седем сатрапии? Или защото Оролам харесва числото седем? Истината е, че никой не знае.

Продължиха да вървят по улици, гъмжащи от народ. Хората, поели по сутрешните си задачи, бързаха да свършат колкото се може повече работа, преди да настъпи жегата. Наближиха Портата на Любовницата, на която се бе събрала дълга опашка от хора, запътили се да работят извън града. Макар че Кип изобщо не го видя да притегля, Гавин се обърна и му подаде зелен камък. Не камък. Зелен луксин, който идеално се побираше в ръката на Кип. Той го взе объркан.

— Носиш ли си очилата? — попита Гавин. Подаде му квадратна плоча с размери стъпка на стъпка, съвършено бяла.

Кип извади очилата. Усмихна се плахо. „Имам лошо предчувствие за онова,

което ще ми каже сега.“

— Твой ред е. Ще можеш да обядваш — или вечеряш, или може би закусваш, — когато създадеш собствена луксинова топка. Имаш очила, бяла отразяваща повърхност, изобилие от слънчева светлина и пример. Дори и да исках, не бих могъл да те улесня повече.

— Само че на мен ми трябват Умение, Воля, Източник и Покой. А аз нямам умение. Ама никакво.

Гавин го изгледа язвително.

— А как мислиш, че се придобива умението? То е най-надценяваният елемент. Волята компенсира много несъвършенства.

„Все това ми повтарят.“ Кип дори не бе закусвал, а сега нямаше да яде, докато не направи магическа топка? Фантастично.

Стигнаха до края на опашката. Гавин хвърли поглед към командир Железни. Без да чака друга подкана, Железни каза:

— Изглежда, някакъв фургон се е счупил. Препречва половината порта.

Гавин направи жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Върви пръв.“ Командир Железни тръгна напред и нетърпеливите фермери и занаятчии се разделяха пред него. Или поне онези, които изглеждаха бесни, че са ги избутали настрани, бързо го скриваха, щом зърнеха размерите на извисяващия се над тях мъж.

— Ще помогнем — каза Гавин.

— Има си хас, парийска отрепко — рече някой и плю. Гавин спря и огледа тълпата, търсейки онзи, който бе проговорил. Щом хората видяха призматичните му очи, притихнаха объркани и зашеметени.

— Можете да получите моята помощ или моята враждебност — каза високо Гавин. Разкопча невзрачния плащ и го отметна от раменете си, разкривайки почти ослепително белите жакет и риза отдолу, извезани със златна нишка и украсени със скъпоценни камъни.

Продължи напред, а Кип бързаше по петите му. Тълпата се разтваряше около тях, хората мърмореха въпроси и проклятия. За минута се озоваха най-отпред.

Десетина мъже се напъваха да отместят един фургон. Явно на минаване през портата конете се бяха подплашили и кривнали встрани. Колелото се бе ударило в подпората — която тук всъщност представляваше косата на Любовницата — и се бе пръснало на парчета, заедно с оста. Сега целият фургон стоеше притиснат към стената, така че поправката бе невъзможна. Мъжете се мъчеха да го повдигнат само с груба сила, а няколко от тях бяха пъхнали дълги пръти между него и стената и се опитваха да го избутат.

— Ще се наложи да докараме празен фургон и да прехвърлим целия товар в него, за да имаме някакъв шанс — тъкмо казваше един от стражите.

За неопитното око на Кип той беше прав. Комбинираната сила на всички тези мъже едва успяваше да помръдне фургона. Но събралата се тълпа мърмореше, а неколцина се оплакваха на висок глас.

— Да докараме празен фургон ли? Че откъде ще мине? През цялата тази навалица отзад? Това ще отнеме часове!

— Изглежда, днес ще ви се наложи да използвате другите порти — каза стражът.