Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
Шрифт:
— Идат! — пошушна Хаджи Смион.
Мученето се обърна на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане.
— Звяр! — извика Хаджи Смион и се потули зад гърба на Иванча.
Внезапно Иванчо го огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата, изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка.
Дупката заехтя, а след нея всичките пущинаци.
Хаджи Смион беше поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванчо, щипеше го по лакътя, мущкаше го в гърба да млъкне, за
Хаджи Смион беше унищожен.
Из един път нещо като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но невъобразимо ужасна. Продъненото й и зверовито лице, дето светяха две очи безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена челюст, която млящеше и пущаше лиги като на преживните животни; коса нестригана, сплъстена разрошавена, на дълги, засукани сиви висулки падаше на врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във въображението на децата.
Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча.
— Лудият! — из вика той.
— Мунчо! — извика Хаджи Смион.
Лудият все се хилеше на входа и гледаше към гостите си.
Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота, който всеки ден след пладне излизаше из манастира и идеше тук да спи на хлад.
— Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза усмихнато-кисело Хаджи Смион защото му се беше случило, без да ще, едно пропроизшествие, което никак не искаше да обади на Иванча Йотата.
Малък ли бъбрица беше този Йота!
— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като се тътрузеше насам.
Иванчо изгледа настръхнал Мунча.
— Невинен человек е, бе, боиш ли се?
— Ами ако ни обади? — попита той.
— Добре кайш, може да е шпионин — продума замислено Хаджи Смион.
Но Мунчо не обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунчо спечели му изново доверието на двамата бежанци.
— Няма да ни издаде, невинен человек е — издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава.
— Дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше кисело.
И Иванчо Йотата се успокои. Той даже захвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак не подозираше досега и сам се чудеше.
Мунчо, и той ги гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той се радваше, дето са му направили тая чест.
Изведнъж Иванчо се сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена да го молят да им прати шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри.
— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия.
— Няма да те бий, Мунчо — каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча.
— Напиши ти, аз съм цял кален, плюй, магарешки живот! — каза Иванчо с жалко изражение на лицето.
— Не, не, ти напиши с попски слова, дядо Амвросия е руснак и по руски само чете. Аз колко руски съм слушал в Молдовата, че хортуват, но писмено не знам по руски — каза Хаджи Смион.
Иванчо клюмна утвърдително, почти горделиво, и написа руско писмо, което прочете с глас и поиска с поглед одобрението на приятеля
— Сущото — каза Хаджи Смион. Но той забележи, че ако се хване това писмо, и на руски още, спукана е работата и се подписа под Иванчовия подпис (цялото име на Хаджи Смион беше Хаджи Смион Хаджи Кунин Кондрачиоглу, но той имаше обичай да го съкращава: X. Смион К.).
Ето съдържанието и формата на писмото:
Пречестнiй отче Амвросie, благословi!
По прiчiна на агарянскаго гоненiяi прочiя окрiхом ся во дупката на белiй яр находяща ся (iже известно на светiня вi) i молим вi всяческii сердцеоткровено да постарайте ся за избавленiя нашего i да нi препосiлаеш по Богопрiятном человеком Мунчом (iже приходящii здес) да ни донесе довечером по мраком едiн чiфт обущей, сиреч iменiй, i хлебом, i два феса (аще не iмеете препосiлайте две шeпки сiр. от кожа) i да iзвестувате в домi нашя как че сме жiво i здраво i да се не страхуват, защото невiнност наша ест I прочiя.
i да знайте яко опасностi велiкiй претерпехом от кораблекрунiетем i змея проклятаго i прочiя напастi, но с вашiм молитвам победа дарова ся нам.
Тогава се обърнаха към Мунча, за да го натоварят с важното послание.
— Жа ма бий! — измуча пак той, като се пулеше и въртеше глава на писмото.
Най-после придумаха Мунча да занесе писмото, като го увериха, че вътре пише дядо игумен да не бие Мунча.
Идиотьт излезе навън из палата си.
Двамата приятели останаха сами в ожидание.
XIX. Подидаскал Мироновски
Подидаскал Мироновски нямаше повече от двадесет и пет години, беше сухичък, смирен и твърде срамежлив. Някои казваха, че се спрепал, когато срещал млади жени, а особено кога минува край вратнята на чорбаджи Иеронима, дето весден зяпаха разглезените му дъщери. Той само един път беше разменил няколко думи с по-голямата мома, и ето как: като минувал край вратнята им, тя го поздравила учтиво:
— Добър час, господин Мироновски!
— Добър час, госпожо! — отговорил той, като се изчервил цял и отминал бързешката.
Но макар и срамежлив подидаскал Мироновски се контеше твърде грижливо, всяка събота вечер си окалъпваше феса, бръснеше се в неделя заранта преди черкова, да му е свежа кожата, носеше в празничен ден новите си шаячени панталони с диплите още (той ги туряше, да ги притиска цяла неделя големият му ковчег), ваксосваше си от вечер кундурите, пиеше много боза — да се накръви, и правеше редовно посещение на първенците, от политика. Най-много чест отдаваше на Карагьозоолу.
— Как си със здравето, даскале? — питаше благоволително чорбаджията.
— Най-добре, благодарим — отговаряше покорно усмихнат подидаскалът.
— Как отивате с дечурлигата? Слушат ли ви?
— Най-добре, благодарим.
— Моят чапкънин Гого чете ли? Как е в дароването?
— Най-добре, благодарим.
По големи празници подидаскалът повеждаше учениците по къщята на първенците, да им честити с песни светлия прзник. Спираше се насред двора и изпяваше с децата гръмогласно песента, която той самичък беше съчинил за случая. Прочее първенците го много обичаха едно за това, а друго — защото всякога им ставаше на крака и ако пушеше, скриваше тозчас цигарото в джоба си.