Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)

Вазов Иван Минчов

Иванчо погледна свирепо Хаджи Смиона и като съзря, че си е изул калеврата, за да говори, превари го:

— Кажи, че го убедих целокупно, но изведнъж като каза: „Гръбнакът, не возприимам, та не возприимам: аз, този анадолски капасъзин да ми стори това безчестие на портата…“

— Сущо! И Варлаам: „Аз каже, този смертоубиец и Юда Искариотски, дето ми обезчести фамилията.“

— Мълчи бе, дивак! Епитропи! Срам за българския народ! — изкрещя Иванчо разлютен.

Няколко души се изсмяха.

Хаджи

Смион погледна обидно на Иванчо и му каза строго:

— Господине, бъди американец, благородно.

Подир една минута обаче гневът му мина и той прие драговолно предложението на Иванча да играят на кончина…

— Но честно и почтено — прибави Иванчо.

— Американски — издума Хаджи Смион, като се намещаваше.

Няколко пъти се хвърлиха книгите, а играчите мълчаха.

Най-напред Хаджи Смион наруши мълчанието.

— Знайш ли — попита той — как го викаха не ланския, а по-ланския кадия.

— Пет и три осем и едно девет… Кого?

— По-ланския… четири и четири осем… хвърляй.

— Хаджи Юнузаа ли?… Хвърляй де, какво се майш?

— Малката! Имаш ли да я вземеш — викна Хаджи Смион.

— Дявол да го вземе, преяде ме ти! Изгори ми душичката и прочия… На! Обирай!

— Пет, две… три… десет!

— Голямата! Ох! — изпищя Иванчо уплашен… — Не, чакай, чакай! Девет прави… Какво десет? Долу, долу, долу голямата!

— Хай кучетата да го ядат!… А пък аз го сметнах десет — очи, сбърках… На ти я! — И той ядосано шибна голямата на земята.

— Занапред, моля, честно и почтено… — казваше Иванчо на следващото хвърляне, като обра голяма и малка.

Хаджи Смион сече намусен. Пак заиграха.

— Сега, хем бъди свидетел, Хаджи Смионе, аз благородно, по един начин… разбираш? Ще онождам играта… Чакай, тия дяволски книги не идат… Де сега да имах една деветорка!… Чакай, чакай да видя какво вземаш? Две и три пет и четири — девет — и прочия, добре, вземай.

— Та ти нямаш поверение на человека — каза Хаджи Смион, като притегли под коляното си три книги от Иванчовите… — Тия дяволски спатии не идат… Хей, хей! С какво взе фантито?

— Пак с фанти — отговори добросъвестно Иванчо.

— Аз пък рекох — да не е с цар… Видя ми се корона — каза Хаджи Смион, като взе дама с единица и ги смеси набързо с другите си книги.

Но Иванчо, без да гледа на уверенията на Хаджи Смиона, поиска да провери книгите му и да види колко са дамите му.

— Право, право — казаха неколцина любители. Хаджи Смион тозчас разбърка книгите си с Иванчовите и каза ядосано:

— Аз такъва игра не приимам!

— Как, как, господине! Ще си пиша пет, плащай кафетата и прочия; защо разбърка книгите? Или вземаш хората за говеда?

— Кой ти казва говедо, бе? Но аз не приимам докачение; играй американски.

— Не

открадна ли?

— Кой?

— Не улових ли те Два пъти?

— Лъжеш! — извика Хаджи Смион.

— Ти лъжеш като брадат циганин-и Иванчо захвърли книгите в очите му, с което движение бутна кафеджията, що носеше кафетата, и те се разляха по рамото на Хаджи Смиона.

Не се знае какво би направил Хаджи Смион, ако да беше обут в този същи миг, Иванчо отбягна на другая край и зашепна на Миронча:

— Мирончо, сега кажи ми: кое е по-велико докачение? Аз мисля, че гръбнакът.

Мирончо нищо не отговори.

— Според тебе, кое е по-неутерпимо докачение? — попита настойчиво Иванчо.

Мирончо го изгледа безстрастно.

— Гръбнакът ли? — попита почервенял от досада Иванчо.

Мирончо мълчеше.

— Или котката, тоест — прибави той упорито. После като промени гласа си, попита поверително:

— Чете ли с`aтирето.

Мирончо го изгледа вътрешно.

— Страшно са усмехотворствовали Варлаама и прочия… Чете ли го?

Но Мирончо, който не можеше да гледа носа на Йотата, извърна се и се услуша в друг един разговор.

Иванчо цял почервеня от гняв, обърна се към стената и избъбра:

— Тоя горделивий Дарий ще му разтворя магарешките уши, но чакай!

Той не смея да го нападне явно, защото помнеше случката с мангала, но реши да го смути в някой заплетен въпрос, например по правописанието, за което и ставаше прение сега в един кът на кафенето.

XII. Волтерианци и елинисти

Иванчо Йотата неусетно се намести между говорещите; разговорът, захванат по повод на коня на Ивана Болъшъка, се беше обърнал вече на прение по правописанието. Учител Гатю, известен волтерианец, поразяваше безпощадно няколко благочестиви букви, завещани от старината.

Съюзниците му бяха: Мирончо, Иван Бухалът, вечен обитател на кафенето; сръбналият дядо Нистор, който ако и безграмотен, занимаваше първо място в редовете на борбата; господин Фратю, голям волнодумец и патриот, и кафеджията.

Като съюзници на мусикословесний Хаджи Атанасия, сладкогласния псалт и елинист, фигурираха: многоученият елинист и доктор с тартароеметико — той го даваше за всички стомашни болести — дядо Йоси; поп Ставри, верен съхранител на традициите на школата на Гърбата: той още пишеше с оксии и варии; двама безгласни, но види се, вещи слушатели, защото клюмаха много умно глава всекиму; който вземаше думата от двата лагера; и Иван Капзамалинът, мющерия на Иванча и сват на поп Ставря.

Естествено Иванчо Йотата се присъедини към лагера на елинистите. Това като видя, Хаджи Смион мина към партията на волтерианците.