Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
Шрифт:
— Да, па друго не ти трябва.
Хаджи Смион видя пак, че губи полека-лека бойното поле пред необоримите доказателства на философа. Но той се престраши и направи едно доблестно и последно усилие, за да се закрепи на позицията си, та като отстъпи, да му е чиста съвестта. Той подхвана бодро:
— Но виж, халоолу, човек, ако е спокоен в къщата си… а кой дава спокойствие в къщата? Пак жената. Например аз, ти питай мене, става осем години как водя Гинка, а за нищо не се грижа… нито на влакно грижа нямам, разбираш? А като не си спокоен, как ще бъдеш благодарен?
Мирончо все стоеше наведен над флаутата си
Хаджи Смион се одързости.
— Неженен — добро… Но хората по нас, знайш… не можеш да им вържеш езика… Виж, ти ходиш например у калугериците, совсем невинно, да кажем, но светът, разбираш? Не иде хубаво, разбираш?… Без фамилия. Не, не, не е хубаво, нито е пък прилично… Какво ще кажат хората?
Мирончо се намуси, тръсна силно главата си и пюскюлчето на качулката се преметна отпреде.
— Виждаш ли какво казва това? „Не ме е грижа от никого!“
Хаджи Смион се смути от тоя неопровержим аргумент и каза, без да ще:
— Качулката има право, и тя е философ.
— Жената, аз да ти кажа ли тебе? Тя е змия в пазва, с която лягаш да спиш.
— Право, право, и аз понякога, когато ме ядоса нещо булката, викам си: их, чорт го взел, да бях сега Мирончо!
— Е, и ти видиш, я?
— Как не виждам?
— А идеш, па казваш: драгий приятелю, ожени се? А сам знаеш…
— Не за това, аз само тъй, приятелски… ти, харно правиш, ти си философ.
VII. Двете батареи
Хаджи Смион взе сбогом от приятеля си и се упъти към дома си ухилен. Кога възви из Селямсъзовата улица, той съгледа голям куп любопитни, които се трупаха пред вратните на Копринарката и на Селямсъза и с наслаждение слушаха клетвите, що си пращаха двете съседки, които делеше стоборът.
Скоро любопитният Хаджи Смион разбра, че снощи Варлаам, подир вечеря, като чул злодейския смях на Селямсъза и на цялото му „яково“ поколение, побеснял от гняв, та излязъл, та закачил оголения рибен гръбнак на портата му в същото време, когато Селямсъзът вапцвал котката в кюпа му. Заранта обаче, когато Селямсъзът видял пред вратнята си куп дечурлига, които зяпали учудени пред обесения гръбнак, а Варлаам и жена му съгледали, че котката се оваляла в халищата им, оцапала възглавниците и копринената рокля, както била сложена вечерта на ковчега, те разбрали изведнъж всичко — и най-ужасната кавга на света се почнала между злобствуващите съседи.
Между това виковете и трясъците от миг на миг ставаха по-силни.
— Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! — викаше булка Варлаамица от крушата.
— Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! — викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.
— Да те порази Господ!
— Да те убие чумата!
— Да те прокъсне!
— Да се вампирясаш!
— Огън да гори тебе и децата ти!
— Живеница да ви изяде двама ви!
— Гиди свиньо, дванайсеткиньо!
— Гиди ялова кукувица!
— На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!
— На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!
— Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко!
— Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо!
Селямсъзът седеше на шестото
Приличаше на един генерал, който е поставил батареята си на една ближна могила и наблюдава действието на огъня. Види се, че същата тактика следваше и противният генерал, чиято батарея от своята стратегическа точка бълваше огън и смърт. Залповете ставаха почести и посмъртоносни. На трескателните гранати-поразии от батареята на генерала Варлаама батареята на генерала Селямсъза отговаряше с пукателни бомби-проклетии, от които тряскаха небесата и керемидите! Най-подире батареята на генерала Варлаама хвана чувствително да предрезнува; това като съгледа неукротимият Селямсъз, след минутно съвещание с шапията си реши да прати тозчас няколко анадолски гюллета попръжни и с тоя кръстосан огън да нанесе последния удар на неприятеля. И извади емфявата си кутийка и смръкна емфие, както направи френският пълководец при Аустерлиц.
Свети пръв Трифоне Зарезане, какво съвпадение?
Изведнъж Йотата се промуши из навалицата и се озова отпреде му.
VIII. Иванчо Йотата
Втори път читателите се срещат с Иванча Йотата.
Но що беше това нещо Иванчо Йотата?
Иванчо Йотата не е нещо, а человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаки, с исполински нос и с голямо честолюбие.
По-младите си години той е преминал в литературни занятия, а след смъртта на дяда си варди бакалницата. Мазните ръкави на зеленото му шаячово сетре и оръфаните крачоли на оваляните му (делнични) панталони доказват неуморното му трудолюбие.
Иванчо Йотата, както казахме, е твърде честолюбив човек, не позволява никому да го обижда, бои се от турците и се води все с учени хора. Той взема участие във всичките сериозни въпроси, които се възбуждат в Джаковото кафене, и може да се препира успешно с учител Гатя по филологията, с Хаджи Атанасия, който още припознаваше гръцкия патрик — по черковния въпрос, а с Хаджи Смиона, дори и с по-учени хора — по външната политика.
Прочее Иванчо беше ученолюбив и не се мислеше за прост човек. Той преди няколко време например, в кафенето беше казал на господин Фратя по повод на българското правописание:
— Време е, ние, учените, тоест, да се соберем и влезнем в соглашение… трябва да оправим язика и прочия.
Той се изразяваше по книжовно и говореше на мющериите си:
— Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.
Иванчо преди години четеше дамаскини и житиета от амвона; еднъж прочете житието на „Алексия божий человек“ и всичките баби плакаха. Той даже бил съчинил три слова: за Неделя Вайа, за мученичеството на св. Георгия Новий и за грехопадането Адамово. Те, както и житиетата, били от него саморъчно писани с черковни букви — черни и червени — и с лози, и с образи, и толкова прилични на печатни, щото покойният дядо поп Станчо напразно гуждал и двата си чифта очила да ги разпознае, но не можал. За жалост, всичките тия съкровища, не знам как, изгорели и той често в кафенето, като разказваше за това славно поприще, свършваше със сърдечно съкрушение: