Чудакът

Гуляшки Андрей

Усетих се, че попресолвам гозбата, затова реших да завия кормилото.

— Извинявайте! — рекох и направих малък поклон. — Това е едничката милост, която съдбата още не ми е отнела… Но щом на сцената се появяват звездните небеса и планетите, и един телескоп, който ги приближава до очите ни — бог може да ми отнеме и тая едничка моя радост!

— Ох, какви думи! — сбърчи носле Мая, сякаш изневиделица я лъхна лоша миризма. — Не ги обичам подобни изрази! Двойка пиша на абитуриент, който се изразява така!

— Какво искате да кажете? — направих аз разтревожено лице. Всъщност

аз наистина се разтревожих, защото думата «двойка» никога не беше звучала приятно в ушите ми. А в създалата се обстановка след Юлияновото появяване тя ми напомняше една пъклена бомба със закъснител. Току-виж, че на тази занесена провинциална романтичка (телескоп, звезди, планети, Юпитер!) още утре й хрумнало да ми тегли с червено мастило една дебела черта! Затова изобразих (макар и насила) весела и безгрижна усмивка и махнах с ръка: — Не чувствувате ли, Мая — рекох, — че се занасям? Какво си мислите вие, че ще ви ревнувам от един заводски директор, дето гледа нощем звездите? Моля ви се, Мая, моля ви се!

Наведох се и галантно целунах ръката й.

— До утре! — рекох.

— До утре! — кимна ми тя, но аз не бях чак такъв тъпак, за да не забележа, че по лицето й се изписа една, уви, принудена усмивка.

«Ще видим — рекох си. — Такива заводски директори с телескопи не отиват в днешно време много далеч!»

И все пак тревога нахлу в душата ми, като оная първа заран, когато Юлиян ми би дузпа заради предварителното струпване на проклетите детайли…

Не преустанових визитите си у Щереви, но внимателно се осведомявах кога Юлиян ще ходи у тях (тоест — ще нощува в стаята си) и кога ТЕ възнамеряват да посетят астрономическата му «обсерватория»… Не исках да се срещам в интимна обстановка и лице в лице с тоя особняк, който беше за съжаление мой административен и технически шеф. Не че не бях сигурен в себе си, а просто… така. По принцип избягвам конфронтациите. Сблъсъците между началник и подчинен в повечето случаи не носят добро за подчинения. Тъй е било и май тъй ще бъде и занапред.

Беше през месец септември.

Един съботен следобед, както почиствах и потягах жигулата си, гледам — наблизо застанал Юлиян. Захвърлих намасления парцал и учтиво го поздравих.

— Продължавайте! — кимна ми Юлиян.

Наведох се и взех отново парцала. Какво пък, беше неработно време, можех да правя каквото си искам.

Юлиян запали от дългите си цигари, пуфна дим и се усмихна. Очите му гледаха приятелски и топло, сивият им цвят беше гълъбов, мек.

— Няколко пъти ви виждам да се занимавате все с едно и също — рече той. — Човъркате колата си. Нямате ли други интереси?

— Какви интереси? — попитах.

— Вестник да прочетете например или списание. Книга да разтворите! Библиотека направих към клуба за култура, не сте я посетили нито веднъж!

— Вие сте се интересували дали посещавам библиотеката? Какво внимание! — възкликнах аз. — Благодаря за отношението. Но що се отнася до книгите, аз си ги чета у дома!

— Така ли? — като че ли се усъмни Юлиян.

Той се усмихна недоверчиво, но не посмя да ми каже нищо повече. Сигурно

си беше спомнил, че зад гърба ми стои влиятелен човек като Щерев и че с преподавателката по литература Мая, тази забележителна жена, аз съм разговарял на културни теми не един път. Кой ли пък можеше да докаже противното?

Юлиян всмукна няколко пъти от дългата си цигара, махна ми мълчаливо с ръка и се отдалечи, размахвайки леко ръцете си встрани.

След няколко дена той ми върна тъпкано за лъжата с книгите. Заядлив и дребнав екземпляр! Правителството държеше ЗПЦМ да влезе час по-скоро в пусковия срок, а той се занимава с личния ми живот, взел ме на мушка и ме превърнал в център на вниманието си!

Но… «Шерше ла фам!» — са казвали французите… За него беше по-важно да ме компрометира в очите на Мая.

Беше неделя вечер. Заварих Юлиян у Щереви — Мая току-що беше сложила Соня да спи.

Щерев изглеждаше уморен, прозяваше се, дремеше в креслото до прозореца, а Мая и Юлиян седяха до пианото, разглеждаха някакви нотни съчинения и от време на време тихичко си разменяха по някоя дума. Като ги гледах така интимно да си приказват, дяволът си няма работа и запали някакъв неприятен огън в душата ми.

— Другарю директор — рекох, като се доближих до тях, — няма ли да наблюдавате звездите тая вечер? Според другарката Мая вие съзерцавате редовно нощното небе!

— Не съм ви казвала, че той «съзерцава» нощното небе! Такава превзета дума не съм употребила!

— Не се съмнявам — каза Юлиян. — Такава дума вие не бихте изрекли.

— Когато бях в Париж — рекох, — разходих се една вечер до Монмартър и там един амбулантен астроном ми предложи да гледам планетата Юпитер с телескоп.

— Колко интересно! — каза Юлиян и по устните му се плъзна усмивчица, остра като бръснач. — А през кой месец беше, ако си спомняте, тази знаменита вечер? — Мисля, че беше през април, около католическия Великден!

— Ха-ха-ха! — засмя се весело и зловещо Юлиян. — Виж ти! Къде открихте този амбулантен астроном? На кое място беше инсталирал телескопа си?

— Забравил съм! — рекох. — Навярно на височината?

— Ами да, на височината.

— И каква забележителна постройка имаше на височината?

— Май че тогава нямаше никаква!

— Ха-ха-ха! — засмя се повторно Юлиян, но този път съвсем зловещо.

— Моля! — засегнах се аз. — Не виждам да съм казал нещо смешно, за да се смеете така!

— Как така да не сте казали смешни неща? — Сивите му очи бяха потъмнели и погледът им ме смазваше като безмилостен валяк. — Първо — рече той, — през април никаква планета Юпитер не се вижда привечер. Това е известно дори на амбулантните астрономи, както благоволихте да се изразите. Второ, на височината над Монмартър се издига огромната старинна катедрала «Секрекйор», която е била построена на същото това място преди повече от два века!

— Може да е ставало дума за друга планета, а не точно за Юпитер. А катедралата да не ми е направила впечатление. Нито съм астроном, нито архитект! Не, не виждам основание да се смеете по такъв обиден начин!