Чудакът
Шрифт:
Някогашният божи служител си дигнал хубава къща на два ката, а когато попадията му се споминала, оженил се повторно. Втората му съпруга, едничката парясница в село Горно Ряхово, била натирила мъжа си по неизвестни причини още на седмия ден след венчилото, носела през рамо ловна пушка и поддържала три свои коптора за дървени въглища в планината. Тази чудата за времето си жена се казвала Ивана. Тя родила син, когото бившият поп в чест на съпругата си нарекъл Иван. Макар че месарницата и другите имоти на бай Евтима са давали добри доходи, Ивана не се отказала от копторите си, наемала сиромаси хора от горната махала да ги поддържат и да разнасят кюмюра. Защо й трябвали тези коптори, горноряховчани не смогвали да проумеят, само мъжът й се досещал, но си мълчал. Той бил двадесет
Иван възмъжавал мълчалив, замислен, склонен към неочаквани решения и рязък в отношенията си с другите. Бил добър математик. Четял много, но не споделял почти с никого мисли върху прочетеното. Мъчно се сприятелявал и същевременно губил лесно приятелите си, защото не обичал нито да премълчава, нито да се приспособява към недостатъците им. В политическо отношение минавал за неутрален, но година преди дипломирането си изнесъл реферат в историческото дружество при гимназията, в който застъпвал по най-недвусмислен начин диалектикоматериалистическия метод при тълкуването на историческите събития. В последвалите бурни разисквания той нарекъл водачите на легионерите «простаци», а едного от тях набъхтал много лошо. За тази си постъпка щял насмалко да бъде изключен, но го спасило безукорното му до този момент поведение, както и безспорният му престиж на даровит математик.
Разпопеният поп едва дочакал сина си, за да му прехвърли дюкяна си и търговските си сметки. Отдавна бил престанал да коли добитък и зад тезгяха на месарницата си не се застоявал; братовият му син въртял търговията, а той все повече прекарвал времето си на чардака, загледан към онова място на планината, където някога димели копторите на покойната му жена. Като че ли я очаквал да се зададе оттам на катъра си, с преметнато през рамо ловджийско чифте. Но Иван не щял и дума да чуе за месарница, ни за търговия. Сърцето му го дърпало към книгите, теглело го към компанията на даскалите, жаден бил да слуша спомени за белите нощи на Септемврийското въстание и разкази за чудесиите в Съветския съюз.
Година се щурал между бащината си къща и читалището, а после навил глава и заминал за Берковица да следва учителските курсове. Сега старецът нямал подръка ни икона, ни разпятие, за да има кому да отмъсти за непричастието на сина си. Продал дюкяна и попските си имоти, запазил само кошерите, дето били кротнати на една ливадка близо до пътя, който водел за планината. Струпал си една колиба и там се преселил да живее, а парите, дето получил от имотите си, харизал на читалището. На Ивана преписал къщата и му подарил голяма златна пендара, да я има за спомен от майка си. След една година, както гледал към пътя, дето водел за планината, задрямал кротко и вече не се събудил.
Времето било революционно, напрегнато, настроението — приповдигнато и романтично. В средата на 30-тях години горноряховските даскали очаквали комай всеки ден революцията да избухне. Вечер се ослушвали за куриери от града, а заран поглеждали от мястото, където се извисявало училището, дали няма да видят откъм Н тумби въстанал народ — да идат с музики и развени червени знамена. Иван също се взирал нататък и нему се счували музики и привиждали алени знамена, но това никак не му пречело да влиза в клас със строг израз на лицето, да измисля мъчни задачи, да изпитва придирчиво и безмилостно да пише двойки.
— За какво измъчваш толкова децата? — запитала го веднъж учителката по пеене, тя му била приятелка и членувала в същата група на КП, в която участвувал и Иван. — Един нов свят се задава — горещила се тя, — а ти с твоите катети и хипотенузи ще вземеш ума на учениците! Долу буржоазната скука!
— Аз пък мисля, че революцията не поощрява
Те имали различен емоционален подход към революцията, но се обичали. Иван пеел фалшиво, Виолета не умеела да прави разлика между катет и хипотенуза, какво общо могло да се търси между пергела и камертона! Смешно било да се мисли за сходство и въпреки това Иван направил предложението й Виолета се съгласила тутакси. Нима навремето между разпопения поп Евтим и кюмюрджийката Ивана да съществувало някакво сродство на душите?
Година след сватбата им избухнала Втората световна война, а година след избухването на войната Иван отишъл партизанин. Малко след него и Виолета поела към планината, а от съседното село Долно Ряхово излязъл в гората Диньо Диновски, съученик на Иван от н-ската смесена гимназия. Диньо и Виолета попаднали в друга бойна зона и в различни отряди, но и тримата били родени под щастлива звезда — преживели по чудо битките с фашистите, студовете и глада и на самия Девети вечерта се събрали като победители в Н. Виолета познала мъжа си в тъмното по фалшивото му пеене, а той я открил по нежния й и мелодичен гласец. На сутринта двамата срещнали Диньо пред кметството — на Диньо било възложено да организира временното ръководство на административните служби в Н.
— На тебе такава задача ти отива — да се занимаваш с бюрократични управии — рекъл снизходително Иван. — А аз, да зависеше от мене, бих се заловил с една задачка, ех! — Той стиснал юмруци и поклатил мрачно глава. — Ама на бодлива крава нали господ рога не дава!
— Каква «задачка» имаш наум? — изгледал го подозрително Диньо.
Иван въздъхнал повторно, после уловил булката си под ръка и зацепил за площада.
През 1947 година се родил Юлиян. Било месец юли, затова го кръстили Юлиян. Иван предложил това име, защото той изпитвал почитание към хората с твърди характери и ясни позиции, какъвто бил римският пълководец Юлий Цезар. А Виолета се съгласила, името й се видяло звучно и красиво.
Само Диньо Диновски, като срещнал веднъж Ивана в Н, изразил неодобрение:
— Юлий Цезар е бил против републиканците! — напомнил той историческата истина на приятеля си. — Той видял сметката на републиканските водачи и се самопровъзгласил за диктатор!
— Знам! — кимнал мрачно Иван. — В днешно време у нас не може да пръкне такъв тип, дето ще види сметката на републиканците, но пък републиката много се нуждае от хора с твърд характер и с твърда ръка! Затуй мисля, че не съм сгрешил с името, то си е добро!
През есента на 1948 година предложили на Иван и на Диньо да заминат за Съветския съюз, за да се изучат за машинни инженери — Диньо веднага се съгласил и заминал, но Иван отказал, останал си на село. Тъкмо тогава се полагали основите на горноряховското кооперативно стопанство, а в това дело Иван бил и «хлябът, и солта». Помолил да го имат предвид за през следващата година. Но през следващата година младото стопанство преживяло криза, той бил председател на управителния му съвет, не било редно кормчията да напуска поста си в най-критичния за кораба момент. После настъпили сложни времена, нали се решавал историческият въпрос «КОЙ КОГО»; кипяла революция и в душите на хората, та вече никой не отварял дума за следване, пък и самият Иван бил забравил. Сетил се, когато след 7–8 години го сменили от председателския пост, задето през мъчните първоначални времена попревивал пръчката срещу опозицията и по колебливите; сетил се, но било късно вече, годините за следване били отлетели безвъзвратно, като изпята песен. Той бил човек с «минали» заслуги, затова не го оставили без работа, назначили го отново за учител по аритметика в старото горноряховско школо. Така един ден пак станал колега на жена си, която учила децата на до, ре, ми… Срещнали се в същата учителска стая, от чиито прозорци някога надничали да видят дали не идат на тумби с развени червени знамена «възбунените тълпи на ликуващия народ».