Чудакът
Шрифт:
През свободното си време младият помощник пет пари не даваше за никакви градинки, ами учеше, четеше дебели книжки, готвеше се задочно за университетски изпит. Как не обели поне веднъж дума за градинката, да разпита ей тъй, дето се казва — за «информация». Струваше ми се, че освен спрямо работата си (която вървеше отлично) и спрямо университетските си книжки за всичко останало в света той беше един слепок. Е, с едно изключенийце все пак. Случваше се в месеца веднъж или два пъти да докара на своя гърмящ змей някое момиче от града. Такива момичета се навъдиха доста, тъй става, където се скупчват много млади мъже и се живее по ергенски. Но моят помощник и тази история я правеше по тертипа на слепоците. Ще доведе момичето късно вечер, когато тъмнината е най-силна, и ще го отведе обратно в Н,
Веднъж, на едно заседание на партийната група касиерът го запита (касиерът ни беше партиен секретар): «Бе, млади другарю, защо все в потайни доби водиш тия фусти при тебе? Не ти ли е съвестно да будиш другарите си?» «Съвестно ми е?» — повдигна рамене «младият другар». «Ами защо го правиш тогава? — засрещна го касиерът. — Не можеш ли да водиш фустите в по-нормално време и да си ги изпращаш на развиделяване?» «Не мога! — отговори му моят помощник. — Сутрин може да ме види някой, пък аз искам досието ми да е чисто по въпроса!» Прищя ми се да плюя в мутрата на тоз пъзлив лицемер, но той ми беше отличен помощник, пък аз все повече хвърлях зарове и цаках карти през деня и си поспивах; затова, макар и позорно да е, преглътнах и си замълчах.
Така вървяха работите на нашата гара, докато един ден пристигна човекът, за когото ме разпитваш.
Той пристигна на третия ден от месец август, със сутрешния влак, в 10,00 ч. С него слязоха още двама пътници, те бяха долноряховчани, познах ги, тях ги чакаше каруца. Пътникът, за който става дума, свали от платформата на вагона три здраво натъпкани куфара — два кожени, чуждестранни, и един платнен, нашенски. Аз ти казвам, другарю, че едва смогна да ги свали навреме, защото долноряховчани го изпревариха с торбите си, те просто го избутаха с лакти, да слязат първи, а той ги изчака хрисимо, без да им каже дума. Изглеждаше кротък и деликатен човек, макар таквиз люде днес да се срещат твърде нарядко. Аз като човек от железниците ще ти кажа, че днес са на мода лактите и че който не умее да си служи с тях, понякога си доплаща за билет до следващата спирка. Светът е станал забързан, нетърпелив, всеки гледа да се докопа до перона пръв! Като нашите долноряховчани например.
Много вода изтече, откакто този човек се мярна за пръв път пред очите ми, а ми се струва като да е било вчера. Едно измамно чувство ме лъже, че е било вчера, а истината е, че са изминали шест годинки оттогава. Оня трети август стои ясен в паметта ми, като най-скорошна фотография! Пък да речеш, че през тия шест години аз съм срещал милостта му често-често, та затова помня и първата си среща с него. Къде ти! Той стоя в Н само две години и половина…
Аз ще ти кажа така. Ако някой ден тресне гръм от ясно небе, няма ли да запомниш тоя ден? Ще го запомниш, и още как… И второ: човекът, за когото става дума, стоя наистина само две години и половина в Н, но така завъртя нещата около себе си с особняческите си постъпки, и такова впечатление направи с работата си, че н-чани още приказват за него и комай няма скоро да го забравят; та и аз ще го помня, може ли, нали пръв го срещнах на н-ска земя!
Та въпросният човек едва смогна да си свали куфарите навреме и влакът потегли. Той се заоглежда и като забеляза едного от стрелочниците, кимна му любезно и му посочи с глава багажа си. Демек, бъди, другарю, добър, ела ми помогни. Тогова стрелочник, дето му кимна, беше един от мързеливците, и аз бях сигурен, че ще му обърне гръб, един вид, «аз, другарю, съм стрелочник, не съм ти никакъв носач, сбъркал си адреса»! Но за моя най-голяма изненада хайванинът се затича пъргаво, както не бях го виждал, грабна двата куфара и чевръсто ги понесе към чакалнята. Той беше як човек, но по това, дето жилите на врата му се изопнаха, разбрах, че багажецът на нашичкия бая си тежеше. А нашичкият, макар да се беше държал отстъпчиво спрямо долноряховчаннте, стигна до чакалнята усмихнат, сякаш носеше в куфара си врабци. После, като случих време, когато милостта му беше се залисал, аз повдигнах този багажец — тежеше най-малко четирийсет килограма, мушаменият търбух беше натъпкан и претъпкан с подвързани книги и
Той даде петолевка на стрелочника за услугата и оня се стресна, защото, другарю, за подобна работа и един лев е много! Чест прави на мързеливеца, дето отказа да приеме толкова пари, и нямаше да ги вземе никаквецът, ако нашичкият не беше ги просто насила набутал в ръцете му. «Защо се затича за куфарите му? — попитах го после. — Тебе те мързи една кофа да лиснеш по градинката!» А той вдига глупавото рамене: «Знам ли — вика, — едни ластици като да ме придърпаха към тоя човек!» «Ще ти дам аз едни ластици! — мисля си наум. — Придърпаха те тебе кожените куфари!» — но не съм сигурен дали бях прав.
Сега искам да ти опиша, другарю, човека, какъвто го видяха очите ми. Да имаше най-много 35–36 години. Беше среден на ръст, дори малко по-нисък. Беше широкоплещест, а в кръста тънък. На лице беше възслаб, скулест, с мека кестенява коса, която решеше на път. Имаше високо, леко изпъкнало чело, под което меко блестяха гълъбовосиви очи. Те бяха, очите му, как да ти кажа — уж гълъбовосиви, пък току ставаха пепеливосиви, непроницаеми. И погледът им такъв — навремени мек и гладък като кадифе, някак си тъжно-ласкав, а друг път — когато сивият им цвят ставаше пепелив — само един бог можеше да го разбере! — той те претегляше като на кантар, да види колко чиниш, но не го правеше със злоба, а по-скоро с горчиво любопитство. Накратко, погледът му беше като ония някогашни речни вирове на нашата река Бързия, които помним само ние, кандидатите за пенсия — отгоре примамливи и прозрачни — и кротко небе се вижда в тях, и облачета като от памук, а по-надоле — сиви и все по-мрачни, синьозеленикави — никой не знае какво има в подмолите им. По-куражлиите момчетии от нашето село се гмуркаха навътре, но и те разправяха какви ли не щуротии. Едно се кълнеше дори, че видяло русалка. Като захванахме да го разпитваме как изглеждаше тази русалка, момчето ни рече: «Ами очите й като звезди, а косите й — като че ли са от свила на кукуруз!» Измишльотини, разбира се. Но едно съм запомнил: никое от акранчетата ми не слъга нещо страшно, нещо, което да плаши. Всички споменаваха дълбокото на вира с добро.
Това искам да ти кажа, другарю — дълбокото в погледа на този човек беше добро. Добро, но поръсено като че ли малко-отмалко с горски пелин.
Като остави куфарите си между чакалнята и апаратната, той тръгна да се поразтъпче из района на гарата. Странно и малко смешно ходеше тоя човек! Не че стойката му беше лоша, държеше се изправен, навремени размахваше ръце встрани, сякаш пропъждаше разни досадници, които го връхлитаха и му пречеха да гледа напред или да мисли за своите си работи. Или пък приличаше на човек, който просто се брани от конски мухи! Но туй, повтарям, вършеше навремени, иначе си вървеше нормално, е, напомняше на зает с мислите си човек, излязъл да се поразходи из перона на гарата, очаквайки да мине и да си замине пътническият влак.
След като се нагледа на платформите за товарене и разтоварване и обиколи навесите, под чиито козирки чакаха камионите от ЗПЦМ дузина сандъци, всеки от които тежеше най-малко по един тон, нашият човек застана на прага на апаратната, поклони се на телеграфиста и учтиво го запита:
— Бихте ли ми казали, другарю, дали от Завода за преработка на цветни метали е пристигнало някакво съобщение за мен?
— Кой сте вие? — учуди се телеграфистът, защото никой до тоя час не му се беше покланял толкова учтиво.
— Аз съм Евтимов — каза човекът.
— А-ха! — каза телеграфистът.
— Ю. Евтимов?
— Ю. Евтимов.
— Ами тъй кажете! — кимна телеграфистът. — Откъде ще знаем, че тъкмо вие сте този «Ю. Евтимов»! Преди половин вас се получи телеграма за вас от завода. Той размота телеграфната ролка и като стигна до едно място на лентата, прочете: «За Ю. Евтимов. Молим да обадите на същия, когато пристигне, че джипката получи сериозна повреда, стоп, да почака. Началник ЗПЦМ Наумов.»
Аз видях, другарю как по лицето на човека се изписа най-напред израз на безкрайно учудване. То беше по-голямо от учудването на телеграфиста, когато оня му се поклони. После туй учудване бавно угасна, като светлината на електрическа крушка, когато токът намалее и накрая секне.