Денят на апокалипсиса
Шрифт:
Те бяха истинският чук, с който генерал Харли възнамеряваше да удари по укрепения пункт, за да извади оттам талибаните и терористите от „Ал Кайда“. Рейнджърите принадлежаха към 2-ри батальон на 75-ти полк „Рейнджър“. Ротата беше пристигнала в Афганистан на ротационен принцип преди четири месеца и вече беше участвала в достатъчно реални бойни акции.
Те бяха обучени да се бият във всякаква среда, климат и релеф. Перфектни бяха в провеждането на така наречените мисии за пряко действие — завземане на летища, ключови обекти или градове. С помощта на мобилна огнева мощ, гъвкавост и скорост рейнджърите се специализираха да побеждават многократно
> 11
Кориган се приближи до външната врата на къщата и предпазливо надникна навън. Почти в същия миг изсвири куршум и се заби в стената от тухли и кал. Брадатият старши сержант дори не трепна. Обърна се по посока на изстрела, прицели се с автомата от рамо, но момчетата му от покрива го изпревариха.
Силата на вражеския огън постепенно нарастваше. До момента никой от командосите не беше улучен, но беше въпрос само на време това да се случи, ако нещо не се направеше. Беше поставил още четирима стрелци на покрива в подкрепа на двамата снайперисти и двамата картечари. По всичко личеше, че и четиримата имат доста работа. В района бързо се стичаха десетки противникови бойци и откриваха огън по американците. За сметка на това командосите от „Делта“ рядко пропускаха цели на разстояние до сто метра, дори и последните да се движеха непрекъснато.
Не толкова престрелката притесняваше Кориган. Да изпращаш фанатизирани бойци с автомати срещу окопал се екип от отлични стрелци на „Делта“ си беше равносилно на самоубийство. Само че тези воини на Исляма бяха калени в битките и водеха непрестанно войни вече двайсет години. Не след дълго щяха да се опомнят и да измислят по-добра стратегия. Стратегия, която вероятно щеше да включва по-големи оръжия и гранатомети.
— Кор, тук е Лу — дойде гласът по линията за вътрешна радиовръзка. — Мисля, че е добре да дойдеш да видиш нещо.
Кориган отново погледна към улицата през своя уред за нощно виждане AN-PVS17. На две пресечки от къщата един терорист се показа иззад ъгъла и зае позиция за стрелба с РПГ.
— Почакай секунда, Лу.
Движенията на Кориган бяха инстинктивни и отработвани хиляди пъти. Лазерният мерник PEQ-2, монтиран в предната част на оръжието, изписа яркочервена точка върху гърдите на мъжа. Кориган натисна спусъка. Човекът отсреща се свлече на земята. Почти веднага друг терорист изскочи, за да вземе оръжието му. Старши сержантът се прицели в главата му и го свали с единичен изстрел, след което отново се прибра във вътрешността на къщата.
— Какво има, Лу?
— Май че открих нещо.
Кориган се проправи път до един от счупените прозорци и бързо погледна навън. Двама мъже тичаха по улицата на около осем метра от него. Единият успя да пресече за разлика от другия.
— Не може ли да почака?
Преди да чуе отговорът, във въздуха отекна тътенът на тежкокалибрена картечница. На около метър от Кориган в стената се образува дупка с размерите на юмрук. Старши сержантът веднага залегна на пода, а върху него се посипа суха кал от стената. Допълзя до външната врата, през цялото време тихо ругаеше.
Превключи радиостанцията на режим „предаване“ и сърдито изрече:
— Кондор пет, тук е Гърмяща змия, къде ми е въздушното прикритие?
— Въздушното прикритие идва, Гърмяща змия. Стой мирно.
Гласът беше спокоен
— Тежкокалибрена картечница обстрелва позицията ми от изток!
— Виждам я, Гърмяща змия. Хищник едно вече е близо.
Преди Кориган да попита кога точно ще пристигне подкрепата, той чу характерното изсъскване на ракети въздух-земя. Част от секундата по-късно на мястото на вражеската картечница се разнесе серия силни експлозии.
Капитан Милт Гереро стоеше до своя набързо съоръден преден команден пост и с бинокъл за нощно виждане наблюдаваше другата страна на полето. Той и екипът му за управление бяха дошли с „Блекхоук“. Самият пост беше монтиран от специалния ескадрон от ВВС. Гереро наблюдаваше трите си взвода. Сто четирийсет и четири души, които тичаха по откритото поле. Дори с тежката си екипировка на гръб те можеха да стигнат до покрайнините на селото за пет минути. Ако се натъкнеха на съпротива, необходимото време щеше да се удвои и дори утрои, но командирът на ротата имаше готови планове за подобни случаи.
Първоначалният план на генерал Харли предвиждаше рейнджърите направо да се придвижат до позицията на Гърмяща змия едно и да обезопасят периметър за успешното изтегляне на „Делта“ и пленниците. Но след като проучи по-подробно целта и околния терен, Харли разработи още по-дързък план — акция, която напомняше повече на отчаяните битки на рейнджърите през Втората световна война. И без това бяха твърде далеч от целта, за да влязат в бой веднага, а и Харли не искаше да губи хора заради ограничените правила за употреба на сила.
За всеки американски офицер беше задължително охраната на силите да се проведе с едновременното запазване на живота на невинните цивилни. А тази задача беше доста трудна и коварна в почти всякакви бойни условия. Тук, в Югозападна Азия, разграничителната линия между невинния цивилен и въоръжения партизанин беше тънка и едва доловима. Буквално всички носеха някакво оръжие, дори малките момчета. Селянинът рядко беше просто селянин — безобиден и дружелюбно настроен. А това село беше крепост на „Ал Кайда“ и талибаните, транзитен пункт за контрабанда на хора и оръжия през границата. С прекараните в Афганистан оръжия убиваха американски войници. В селото нямаше и един възрастен човек, който да не е наясно с реалната ситуация.
Част от жестоката действителност на войната в този изпълнен с насилие и фанатизъм район бяха и децата, които след десетгодишна възраст също представляваха потенциална заплаха за командосите. Същото се отнасяше и за майките им. Ако не свършеха бързо, ако не удареха врага, преди да се опомни, скоро щяха да се окажат принудени да се сражават от къща в къща и от улица на улица. Срещу тях щеше да воюва опитен и превъзхождащ ги по численост противник, които не взимаше пленници. Ако се стигнеше до там, трябваше да повикат щурмови самолети A-10 „Уорхог“ и вероятно „Спууки“, които без съмнение щяха да причинят много повече жертви сред цивилните. Гереро беше възприел принципа на генерал Патън: сраженията и войните, които се водят бързо, решително и с брутална сила, в крайна сметка спасяват живота на мнозина. От опита си от Втората световна война Патън е знаел много добре какво сполетява войниците, принудени да водят улични боеве.