Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Не ме гледайте така — промърморва дамата.
— Изчервихте ли се?
— След впечатленията ви от Дейзи сигурно пи се виждам ужасно дебела.
— Вие — дебела? Не ме подстрекавайте към комплименти.
— Казах, че не обичам лъжи.
— А аз казах, че ефирните създания не са но вкуса ми. Как можете да се сравнявате е оная летва? Вие сте не по-малко стройна от нея, но достатъчно развита там, където е необходимо.
— Да, да, знам: този огромен задник и тия неимоверни гърди…
— … с които никога
— Успехът ми се дължи на това, че поне половината мъже нямат вкус. Уверявам ви, че ако бях на ваше място, положително бих предпочела някоя Дейзи.
Тия разсъждения, разбира се, не й пречат да ми показва физиката си в разнообразни пози, додето поставя крем на лицето си пред огледалото и по-късно, додето облича прозрачната нощница, извадена от чантата.
— Така с дрехите ли ще лежите? — пита тя, като ме поглежда с укор. — Предполагам, че вече сте изцапали завивката с обувките си.
— Какво значение? Завивката няма да ни трябва.
При тия мисли в главата никак не ми се съблича, но няма как. Ставам точно в момента, в който дамата полага щедрата си плът върху широкото легло.
— Бихте ли потърсили в хладилника нещо за пиене? — чувам зад гърба си гласа на Мод. — Оня унгарски гулаш просто ми изпепели вътрешностите.
Тази фраза решава всичко. Всяка стая тук е снабдена с малък хладилник, а всеки хладилник е зареден с всевъзможни напитки.
— Предполагам, че искате нещо силно — подхвърлям, като се навеждам към бялото шкафче.
— Не говорете глупости. Дайте ми швепс или кола.
Кока-кола, естествено. Понеже е пенлива и тъмна на цвят. Само миг след като капачката е отхвръкнала, малкото хапче пада от ръката ми в бутилката, за да се разтопи изведнаж. Наливам питието в чаша, подавам я на дамата и се заемам с разсъбличането.
— Тази летва, Дейзи, ми се стори малко неуравновесена — подхвърлям, докато окачвам сакото си на стола.
— Днес всички млади са такива — отвръща жената, като вдига ръце зад тила и дава простор на бюста.
— „Всички млади“? Вие не сте ли между тях?
— Нима ви се виждам чак толкова млада?
— „Чак толкова“ — не. Но във всеки случай, под трийсетте.
Откровено казано, тя изглежда малко над трийсетте, ала това не й пречи да изглежда добре, особено в позата, която е заела.
— Вие сте свикнали да ласкаете жените по най-баналния начин — въздъхва Мод.
Сетне добавя:
— Всъщност, прав сте. Най-баналният е най-ефикасен. Повечето жени са глупачки, защо да си напрягате въображението.
— Отново почеркът на нашия общ познат — избъбрям, додето свалям обувките.
— В какъв смисъл?
— В смисъл на мнителност. Отсега нататък ще ви говоря само неприятни неща.
— Говорете каквото искате, Албер — съгласява се дамата. — Чувствувайте се при мен като у дома си.
И за илюстрация
Сеансът на сърдечна близост минава без прекалености, но достатъчно оживено, тъй че почвам да се питам дали медикаментът е наистина ефикасен. По-късно обаче, когато запалвам цигара, установявам, че Мод изпада в сънливост, а скоро подир туй — и в здрав, спокоен сън.
Изпушвам без бързане още една цигара, сетне ставам и открехвам прозореца, за да излезе димът. Нека жената спи на чист въздух и нека се събуди без главоболие и без неприятни съмнения. Не, в никакъв случай главоболие.
Обличам се светкавично, оставям вратата отключена и по стар навик напускам хотела през едни от задните изходи. Използувам следващите двеста метра от пътя за изясняване на вечния въпрос — не се ли мъкне някой отдире ми. Да, само двеста-триста метра и стигам до някаква голяма циментова сграда, която, ако се съди по плакатите и знамената, е панаирната палата с минералите. До палатата се прониква по висок надлез, прехвърлен над шосето, а под надлеза караулят таксита.
Шофьорът, който този път ми се пада, е в улегнала възраст и с непоклатими привички.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — пояснявам.
— Оставете това на мене — успокоява ме той.
И потегля с трийсет километра в час. Добрал се веднаж до аутобана, симпатягата поема смъртния риск да вдигне до шейсет, но понеже разстоянието не е повече от десетина километра, все пак успяваме да стигнем още същия ден.
Връчвам на шофьора една банкнота, нареждам му да чака и се отправям към къщичката на тихата улица. Колата, както преди, е гарирана до градинската врата, но стопанина го няма. Нищо чудно и да не е у дома си. Не ми е обещавал среща.
Градинската врата е отключена. Влизам и позвънявам. Никакви признаци на живот. Оставям по-дълго палеца си на бутона, без излишно да прекалявам. Този път долавям някакъв смътен шум. Шум от тътрещи се чехли. Сетне — от смъкваща се верига. Най-сетне — от превъртащ се ключ.
„Какво има?“ — пита появилата се на прага стопанка. Всъщност пита не тя, а недружелюбният й поглед.
— Идвам за колата — пояснявам.
— Пак ли тази кола? — избъбря жената. — Но той лежи.
— Знам, че по този час хората си почиват, обаче…
— Не си почива. Болен е — избъбря отново тя, като се приготвя да ми затвори вратата.
— Уведомете го все пак, че съм дошъл, моля ви. Имахме среща.
Този път вратата хлопва под носа ми, за да ме остави в пълно неведение. Чакам, разбира се. Нали такава ми е професията Минават доста минути, додето отново се чува щракането на ключа. Сега за щастие се явява стопанинът, по халат и с посърнало лице. Едрият костелив нос изглежда още по-едър, а страните — още по-хлътнали.
— Много се извинявам…