Денят не си личи по заранта

Райнов Богомил Николаев

— Толкова ли ви беше неприятно?

— Ако ми беше неприятно, щях да ви го кажа още първия път. Знаете, че не става дума за това.

— А за кое? И какво е това странно държане от един час насам?

— Преди да легна, ми дадохте чаша кола…

— Изпълних желанието ви.

— Вие сте ме упоили.

— Защо? Боли ли ви глава?

— Аз имам здрава глава, Албер. Но внимавайте за вашата.

— Каква полза да внимавам, когато съм в ръцете ви. Играете си с мене, както ви скимне.

— Играта не я водя аз. И тя предварително ви е известна.

— Приемам

първото. Но второто е лъжа.

— Благодаря за доверието.

— Не ви обвинявам. Както сама казвате, вие сте служебно лице.

— Само служебно лице?

— Нека да не е „само“. Нека е „преди всичко“. Но защо ме смятате за толкова наивен?

— Наивен? Вие?

— В такъв случай ще ми обясните ли, защо Ерлих така се развесели от моите приказки за стъкларията?

Тя мълчи известно време, като се взира съсредоточено в лентата на аутобана, осветена от фаровете. Сетне произнася:

— Аз не съм натоварена да давам обяснения, Албер. Знаете кой дава обясненията.

И като се връща към своето, добавя:

— Все пак вие ме упоихте.

— Вие сте ме упоили, не аз — отвръщам. — Така сте ме упоили, че всичко ви прощавам.

— Да се надяваме.

* * *

Засега е трудно да кажа какво ми носи пратката, получена чрез Шмитхаген — реално спасение или илюзия за спасение. Най-сигурната възможност се е оказала проиграна. По времето, когато Мод ме е развеждала из бижутериите предприятия в Идар, един наш човек ме е очаквал с колата си във Висбаден, за да ме изведе от капана.

Следващата среща е в последните дни на месеца, а дотогава има цели две седмици и нейното реализиране зависи от всички тия досадни „ако“: ако мога да се измъкна, ако успея да се добера, ако все още съм жив.

Австрийският паспорт е нещо по-солидно като факт. В случай че срещата с нашия човек се провали, остават ми шансовете и рисковете на обществения транспорт: взимаш влака от някоя гара по-близо до границата и си опитваш късмета. Тук естествено също следват неизбежните „ако“. Което съвсем не пречи на доброто ми самочувствие. Вчера бях лишен от всяка надежда. Днес разполагам поне с две.

Усещам, че онова отвратително чувство на тягост, засядащо все по-често и все по за дълго в гърдите ми, се е поразсеяло. Знам, че в Центъра е известно къде съм горе-долу и какво върша горе-долу. Знам, че ми е дадена свобода на действие заедно с предупреждението: крайна предпазливост. И знам, че при известен шанс мога да свърша малко полезна работа около смътната тема Спрайт. Всичко туй, сумирано, може да не тежи бог знае колко, но донейде нормализира кръвообращението.

Едничката нова грижа сред тия придобивки е австрийският паспорт. Ще се наложи да си отварям очите с него. Не е необходимо да ми го задигнат. Достатъчно е да разберат, че го притежавам, и той губи всякаква стойност.

Сеймур, общо взето, е прав, като казва, че не ми върви, обаче даже и при малшанса се явяват отклонения. Вчерашната връзка с Шмитхаген се е оказала истински късмет. Късмет в последната минута, защото днес Мод оповестява:

— Не

е зле да си приберете багажа, Албер, Заминаваме.

— Едва ли е необходимо да казвате къде.

— Заминаваме за Кьолн.

Новината ми се съобщава към края на закуската, а на обяд вече сме в Кьолн. Хотел „Европа“, дето отсядаме, вероятно е над средната категория поради стилната си мебел и изгледа към катедралата. Нямам време да се любувам на изгледа. Едва уредила формалностите на рецепцията, дамата запитва:

— Ще идете ли до стаята си, или да излизаме?

— Пак ли ще ядем… — въздъхвам.

Качваме се на мерцедеса и Мод се опитва с редица сложни маневри да се отдалечи от площада при катедралата. Това не е толкова лесно, защото улиците наоколо са или пешеходни, или еднопосочни, тъй че трябва да се движиш не накъдето желаеш, а накъдето е възможно.

Денят е горещ, особено в тоя час. Миризмата на изгорял бензин е по-остра от всякога. Улиците са задръстени с коли, които едва пълзят или се трупат на глутници, хипнотизирани от злите червени очи на светофаровете. Над пълните чувствени устни на моята дама са избили дребни капчици пот.

Най-сетне успяваме някак да се отскубнем от водовъртежа на движението около катедралата. Мод натиска по-енергично газта и колата се втурва по някакъв широк булевард. Сетне отново напускаме булеварда, за да се залутаме из малки улички, но това е вече мирен и сънен жилищен квартал без навалици. Май че тоя път не отиваме да ядем.

— Тук е — оповестява жената, като паркира мерцедеса пред някаква жилищна сграда с бяла каменна облицовка.

Не питам какво е тук, нито кой е тук. Няма смисъл. Слизам и следвам дамата в прохладното преддверие. Асансьорът ни издига до висините на шестия етаж, по липса на седми. Една-единствена масивна врата, без осведомителни табелки. Две къси позвънявания и след малка пауза — още две къси. На прага се появява Сеймур, кима мълчаливо и ни прави път да влезем.

Влизаме през антрето в просторен, богато мебелиран хол, прекосяваме го и се озоваваме на широка тераса, защитена от влиянието на слънчевите изригвания с навес на зелени и бели черти. За поддържане на прохладата в единия ъгъл меко бръмчи огромен вентилатор.

Мод е изостанала от нас още в антрето, вероятно за да види къде са бутилките. Едва сме се настанили в плетените кресла, когато тя се появява с подноса, съдържащ всичко необходимо за един делови разговор. Оставя подноса на ниската масичка между двете кресла и изчезва.

— Драго ми е, че ви виждам, Майкъл — доверява ми американецът, като се нагърбва със сервирането.

— Съжалявам, че не мога да ви отговоря с пълна взаимност — промърморвам. — Но вие ще ме разберете.

— И вие — мене, надявам се.

Той допълва своята чаша с две кубчета лед и минерална вода, отпива, колкото да провери дали е улучил пропорцията, и поднася запалката към забитата в десния ъгъл на устните цигара.

— Не стойте като препариран, отпуснете се. Не се е случило нищо драматично. Искам просто да продължим нашия разговор от онзи ден.