Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Тя казва „трябва да е забавно“, ала в същото време се дръпва от дансинга и се отправя към полутъмния ъгъл с витата стълба. Очаквам, че вече ще поеме по възходящата спирала, когато се обръща и ненадейно запитва:
— Наистина ли смятате, че Ерлих ви е толкова необходим?
— Да, разбира се. Ако това има значение за вас.
— За мене — едва ли. Но докато слушах разговора ви горе, си мислех, че мъжете са доста глупави същества. Пазарят се с часове за някакви си жалки проценти, а забравят главното.
Тя прави многозначителна
— Ерлих е опасен човек.
— Хората с опасни професии винаги са опасни — промърморвам нехайно.
— Ерлих е опасен човек — повтаря Сандра.
— Разбрах това. Но вие се изразявате много общо.
— Няма време за подробности. Мисля, че трябва да се връщаме горе — казва жената.
— Защо тъй бързо? Нима Томас е също опасен човек?
— Оставете шегите. И ако не сте съвсем лишен от здрав разум, помислете над туй, което ви казах.
И тя повтаря за трети път, сякаш провежда сеанс по хипноза:
— Ерлих е опасен човек.
— Но съгласете се, че аз имам нужда от някой, който да ми достави стоката.
— Ваша работа — отвръща Сандра. — Гледайте само да не я достави нейде другаде, вместо във вашия склад. И дори да я достави във вашия склад, пак не бързайте да се радвате.
— Смятате, че ще ме шантажира?
— Сетихте се — кима дамата снизходително.
Подир което и тя се сеща:
— Наистина е време да се връщаме.
— Вие ми скъсахте нервите, драги — заявява Мод, когато най-сетне се озоваваме на улицата и тръгваме към хотела.
— А вие едва не ми скъсахте панталона с тия груби тласъци под масата.
— Нима ги усетихте? Изглеждахте тъй невъзприемчив, та имах чувството, че сигнализирам на някакъв пън.
Тя въздъхна мъченически. Аз също въздъхвам, но с облекчение. Подир задухата и грохота на дискотеката лятната нощ ми изглежда тъй невероятно тиха и свежа, сякаш се намирам не в Кьолн, а на друга планета.
— Не сте ли доволна от мене?
— Вие дори надминахте очакванията ми. Не разбирам само защо трябваше да се престаравате и да довеждате преговорите до ръба на скъсването.
— Защо ли? Защото една игра или се играе, или не се играе. Томас едва ли ще повярва, че съм търговец, ако веднага приема условията му.
— Вие накарахте дори и мене да повярвам, че сте търговец.
— А нима досега се съмнявахте?
— Откровено казано, да.
— Това, че проявявате недоверие към мене, не ме учудва. Обаче в случая вие сте проявили недоверие и към Сеймур. Нима Сеймур не ви е дал точна информация за туй, какво съм и какво не съм?
— Да, да. Но нека ще се ровим в миналото — произнася с леко отегчение жената.
Уморена от нощното бдение в дискотеката или погълната от грижите си, Мод се движи до мене, сякаш забравила за съществуването ми. Крачките ни кънтят равномерно и дори в пълен синхрон из пустата улица. Добре, че
За какво мисля ли? За милион неща. За това, че Томас, погледнат отблизо, изглежда далеч по-жалък от очакваното, че Сандра съвсем не е безстрастен наблюдател в играта, че Ерлих по непонятни причини има всички шансове да бъде елиминиран, че ходът на операцията наново се разминава с плановете на Сеймур, че това разминаване ще бъде последвано от още по-голям сюрприз — моето предстоящо изчезване, — че Мод изглежда уморена и съвсем без настроение, значи, мога да разчитам на една спокойна и самотна нощ в стаята си.
Една спокойна нощ ли? Едва съм си го помислил, когато жената произнася:
— Умирам за сън. Но щом умирам за сън, няма да мога да заспя. Знам го от опит. А вие, Албер?
— Умирам за вас. Предполагам, че и това го знаете.
Всъщност не бих имал нищо против да споделя безсъницата й, стига да не беше оная малка подробност. Защото и подир най-дългата безсъница следва заспиване. А какво ти заспиване, когато трябва да наблюдаваш с едно око дали Мод няма да инспектира чантичката ти. Неудобна ситуация, но както казва Томас, когато дами канят…
Едва по-късно, след като отдавна сме в хотелската стая и след като жената отдавна е излязла от банята, и след като достатъчно сме замирали в любовни прегръдки, и след като усещам предателската дрямка да ме оборва, Мод произнася почти в полусън:
— Вие се показахте на висота, Албер.
— Приятно ми е да го чуя.
— Имам предвид не действията ви тук, в леглото, а там, в дискотеката…
— Какво недоразумение.
— Да, вие наистина се показахте на висота… Но това не пречи планът да се проваля…
— По коя точка?
— Райън… — промърморва тя сънливо. — Точката Райън…
Да, Райън наистина е останал вън от играта по волята на Томас. А в същото време Сандра се опитва да отстрани и Ерлих. В такъв случай какво остава? Остава само Томас. На мене лично той ми е напълно достатъчен. Искам да кажа, щеше да ми бъде достатъчен, ако смятах да продължа тая игра, чиято цел ми е съвсем неизвестна.
„Вие не можете да си тръгвате така, по никое време, Майкъл“ — чувам гласа на Сеймур.
„Съжалявам, но няма как — мърморя. — Чакат ме.“
„Не, наистина опасно е да тръгвате така, по никое време — настоява американецът. — Ще се заблудите някъде и току-виж ви се случило нещо.“
„Не се безпокойте за мене, Уйлям. Знам добре пътя за в къщи.“
„Пътят за в къщи е затворен, Майкъл. Така че излишно е да бързате.“
Почнат ли да кънтят в главата ми такива разговори, значи, на две крачки съм от съня. Добре, че сънят ми е лек и че чантичката върху нощната масичка е съвсем близо до мене, тъй че мога от време на време да я опипвам за проверка. Чантичката с австрийския паспорт.