Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Значи — хипотези.
— Хипотези, вярно е. Но ако вземем под внимание факта, че познавам Грейс почти като домашните си чехли, имам всички основания да вярвам в хипотезите си.
В стаята наистина е душно до немай-къде. Околността едва ли е по-хладна, ала поне не е опушена от Сеймур.
— Мисля, че бихме могли да отворим леко капаците — подхвърлям просто за проба.
— Отворете ги, само че едва-едва — отвръща американецът. — Желателно е вилата поне отдалеч да изглежда необитаема.
Действията ми не дават особен резултат, освен че яркият лъч, навлязъл през процепа, внезапно разсича полутъмната стая на две.
— Ставаше дума
— Струва ми се, че те не ви интересуват особено.
— Е, „особено“! Знаете, че миналото не интересува никого особено.
— Представете си едно момиче, което участвува в нашия институт единствено като преписва на машина документи с не твърде секретно съдържание. Едно младо същество, чиито представи за противника са формирани най-вече от шпионските филми, където червеният агент се явява винаги в образа на човекомаймуна с бръсната глава и дебел врат. И ето че ненадейно момичето се сблъсква с един противник от плът и кръв, съвсем различен от класическия маймунски тип. Един противник с кавалерски обноски — имам предвид обичая ви да подхвърляте евтини комплименти, — един противник, готов да се изложи на смъртен риск за дамата си — имам предвид ролята ви на герой в оня глупав кръчмарски побой…
— … Който предварително бе инсцениран от вас…
— Грешите. Един противник, най-сетне, с мъжествена външност и непроницаема душа. Ако прибавим и обстоятелството, че вероятно сте пуснали в ход и няколко красиви фрази за високите си идеали…
— Тоя път вие грешите. За разлика от вас, не съм я подлагал на идейна обработка.
— Възможно е. Във всеки случай не вярвам съвсем да сте отминали темата за съдбата на Човечеството с главно Ч. Да прибавим и факта, че бяхте в положението на субект, попаднал в зловеща клопка, което ви осигуряваше ореола на герой. Да вземем под внимание и това, че Дороти ви бе станала любовница, а в подобен случай всяка жена си казва защо да е Дороти, а да не съм аз… Какво повече е нужно на младото същество, за да хлътне? Притискате го с присъщата си безцеремонност в някой ъгъл, целувате го с груба похот и то се разтапя.
Нова грешка — възразявам, този път на ума си. Грейс ме целуна, а не аз нея. Колкото до грубостта, тук сте по-близо до истината, Уйлям. Целуна ме така, сякаш искаше да ми отхапе устните.
— Хипотези, наистина… — произнасям гласно. — И все пак, какво стана с Грейс, освен дето я изхвърлихте?
— Не съм я изхвърлил. Изобщо лъжете се, ако мислите, че хипотезите ми са плод на уязвено самолюбие. Вярно е, че държах доста повече на Грейс, отколкото на Дороти, само че не от излишък на любовни чувства. Учителят винаги се огорчава от провала на своя ученик, особено ако е вярвал в успеха му.
— И все пак не я изгонихте.
— Не, разбира се. Постарах се даже да я предпазя от някои неприятности, като я пратих отново да тропа на машината си. За жалост тя не само тропаше, а и дрънкаше, тъй че се наложи да я преместят на съвсем периферна работа в архивата.
— Дрънкаше? Какво дрънкаше?
— Вечните глупости, нали знаете: когато на една жена й липсва мъж, или ще се впиянчи, или ще влезе в религиозна секта. Тая също бе развила истерията си на религиозна основа — Човечеството с главно Ч. Затуй подозирам, че и тук се проявява вашето влияние, макар че не вярвам да е само вашето. Това се случи точно по време на Виетнамската криза или, ако щете, на Американската криза, на кризата в патриотичните убеждения. Всички изведнъж
— А чувствителността според вас е равнозначна на нервна болест.
— Защо „според мене“? Нима делото на Наполеон се оценява по броя на убитите от него хора? Такова нещо не правят дори враговете му. На вас ли трябва да обяснявам, че политиката винаги е свързана с убийства, дори и в мирно време. Мирно време ли? Имало ли е ден без военни действия през целия този мирен период? И кой ще седне да брои труповете?
— Вероятно и Грейс е заела мястото си между тях.
— Е, вие искате да превърнете баналната драма в антична трагедия. Допускам, че Грейс още си е жива, макар и едва ли здрава. Чух само, че са я освободили и от архивата. В нашите служби нямат особен респект към нервноболните или, ако това повече ви харесва, към болезнено чувствителните. Професията ни е такава.
— Това не е вашата професия, Уйлям — произнасям донякъде ненадейно и за самия себе си. — Вие не сте човек на професията.
Американецът леко се надига от креслото и ме поглежда с любопитство, сякаш съм го изтръгнал от летаргията с нещо много забавно. Лицето му изведнаж се оказва разсечено надве от тънкия слънчев лъч и Сеймур машинално замахва е ръка, сякаш за да го отстрани.
— Тъй ли?
— Вие не сте човек на професията — повтарям лениво. — Знам, че я упражнявате, изпитал съм го на гърба си, изпитвам го дори в момента, но вие не сте от занаята. Вие сте прекалено склонен към разсъждения, към академично наливане от пусто в празно, изобщо роден сте за университетска кариера…
— Аз я имам тази кариера, Майкъл.
— Да, знам. И това само потвърждава моята версия. На всичко отгоре сте и заможен човек. Пита се в такъв случай, за какво сте се натикали в професията.
— Вероятно за да не ме натикат в затвора.
— Като марксист…
— Пазил ме бог. Като човек, свикнал да изрича неща, които е прието да се премълчават. Ще признаете, че при липса на други удоволствия волнодумството е доста приятно занимание. Не защото изричаш истини, а защото дразниш глупците. Та нали откак свят светува хората въздишат все за това скъпо нещо — свободата.
— Не вярвам тоя занаят да ви я осигурява.
— И тук ви е грешката. Ако не бях в професията, щях да бъда най-малкото под наблюдение. Полицейски номера за дребен тормоз, заплахи по телефона, необходимост да помниш къде си прекарал тази или онази вечер, за в случай че ти скроят някоя история и че работата стигне до следствие и до алиби.
— Докато сега сте напълно свободен…
— Е, „напълно“… Напълно и господ не е свободен. Важното е, че нямам причини да се страхувам от броячи. Защо да се страхувам? Те са мои хора и аз съм техен човек. Мога дори в известни рамки да си позволя лукса да говоря туй, което мисля. Това ми е създало престижа на особняк, но съвсем не — на обществен враг. Какъв обществен враг, след като бдя за сигурността на обществото.
— Мислех, че сте човек на риска.
— И комарджията е човек на риска, но винаги предпочита да върви срещу риска поне с един фул от аса в ръцете.
В здрачната стая е настъпила тишина. А в тишината още по-ясно долавяш как скрибуца стомахът ти. Сервирам си още два пръста уиски, а понеже ледът в каничката се е почти разтопил, наливам и два пръста от ледената вода.
— Вие искате ли? — запитвам американеца.
— Защо не. Това ще ни бъде обедът.
Отново настъпва тишина. Сетне по някое време Сеймур промърморва: