Денят не си личи по заранта

Райнов Богомил Николаев

Той ми хвърля бегъл поглед, додето пали поредната цигара, и забелязва:

— Мисията ви е съвсем проста, Майкъл. Не виждам защо трябва да правите такава озадачена физиономия.

— Озадачен съм не от мисията, а от вас. Не разбирам как борбата с тия две нищожества може да ви въодушевява до такава степен.

— Сами по себе си Райън и Томас наистина са нищо — признава Сеймур. — Но когато зад единия се намира мафията на Интерармко, а зад другия — хора на военното разузнаване, тия нищожества добиват по-солидна тежест.

Той отправя

две-три струи дим към потона и произнася, сякаш разсъждава гласно:

— Винаги ми се е струвало абсурдно и все пак така е: едно нищожество, веднъж включено в системата, добива нещо от тежестта на самата система. Просто не разбираш откъде идва тази тежест при положение, че цялата система е съставена от нищожества.

— Количествени натрупвания…

— Схоластика, драги. Вие превръщате диалектиката в схоластика. Ако десет глупци се обединят, ако сто глупци се обединят, ако хиляда глупци се обединят, те пак няма да струват колкото един умен човек. Напротив, съществуват всички шансове повече глупци да извършат повече глупости.

— Но вие сам казахте…

— Е, да. И там е абсурдът. Привиден в крайна сметка, като всеки абсурд.

— Добре, че за всяко нещо имате обяснение.

— Когато нищожествата се обединят в система, те нарастват не като интелект, а като заплаха. В това е цялото обяснение. Един глупак е по-малко опасен, отколкото цяла армия глупаци.

— Успокоявате ме.

— Не виждам защо тъкмо вие трябва да се безпокоите.

— Не виждате ли? Ами щом според вас зад Райън стои Интерармко, а зад Томас — военното разузнаване, какво ще спечеля аз от туй, че двамата глупаци ще излязат от строя и как ще се разчисти пътят ми?

— Но слушайте, драги: хората, които ви търсят, не изпълняват служебна задача, а вършат лична услуга на Райън и Томас. Когато тия двамата отидат там, където им е мястото, никой повече няма да си губи времето с вас.

Той се оглежда и произнася с друг тон:

— Интересно, къде изчезна Мод? Изглежда си е въобразила, че ролята й се изчерпва с това да поднася бадеми.

* * *

Понякога, когато заран се бръсна пред огледалото, изпитвам недоумение: този човек насреща, това аз ли съм? И какво общо мога да имам аз с тоя тип, леко посивял и леко навъсен, и с леко притворени очи, които ме гледат недоверчиво, сякаш не знаят кой съм.

Да, понякога, когато се бръсна пред огледалото, имам чувството, че виждам в него един втори Сеймур, може би в малко по-различен вариант, но също тъй затворен и дебнещ изпитателно зад маската на външно безучастие. Безобидният вид, който ми вършеше такава добра работа на младини, отдавна се е изпарил, откритият поглед се е притулил предпазливо под полуспуснатите клепачи, устните са неподвижни и стиснати, за да не би с някоя неволна тръпка да издадат нещо повече от необходимото.

Да, един втори Сеймур, макар и в по-друг вариант. Печатът на професията, а може би и на годините. Неприятна история, да

откриеш у себе си нещо от чертите на противника, а у противника — нещо от своите черти.

Един шанс все пак, че бръсненето не трае дълго. И че вън от тая скромна козметична операция рядко имам случая да съзерцавам физиономията си. Заставам прочее под душа и завъртам крановете с подчертан уклон към студената вода, понеже предстоящото изисква да бъда възможно по-бодър. Предстоящото е срещата с Дейзи.

По време на закуската Мод е досадния си педантизъм отново ми повтаря всички познати вече подробности — кой вход, кой етаж, кой звънец, — като не пропуска да добави и някои бегли съвети за поведението ми с оглед характера на Дейзи.

— Дръжте се съвсем непринудено, тя обича това. Говорете дори глупости, сигурна съм, че ще й допаднат.

— Не мога да говоря глупости.

— Можете, Албер. Пред мене сте го правили. И не забравяйте микрофончето. Най-добре е да го пъхнете между седалището и облегалката на креслото.

— Много тайно място.

— Възникне ли подозрение, никое място не е тайно. Но подозрение едва ли ще възникне. За всеки случай не пропускайте да подхвърлите между другото, че още днес заминавате. Нека Дейзи смята, че изчезвате безвъзвратно.

— Не е изключено и това да стане.

— Не се тревожете за нищо. Аз ще бъда съвсем наблизо.

— Къде точно?

— Не си обременявайте главата с излишни подробности. Достатъчно е да знаете, че не сте сам.

Точно в десет часа заранта възлизам по съответното стълбище до първия етаж и натискам съответния звънец. Вратата се отваря почти незабавно и не случайно: младата наивка се е приготвила да излиза.

— А, каква неприятна изненада! — възкликва тя, като ме разпознава.

— Съжалявам.

— Исках да кажа, че имам час при фризьорката.

— Съжалявам.

— Е, стига го повтаряхте. Или влизайте, или си вървете. Ако питате мене, най-добре си вървете. Елате следобед.

— Съжалявам — произнасям отново. — На обяд заминавам.

— За колко дни?

— Боя се, че завинаги.

— Боите се… съжалявате… Още първия път, като ви видях, разбрах, че сте от тия, нерешителните и церемониалните. Хайде, влизайте.

Добре, казвам си, като я следвам. Щом това те дразни, ще бъда тъкмо такъв — нерешителен и церемониален. Напук на препоръките на Мод.

Холът, в който Дейзи ме въвежда, няма нищо общо с пищната обстановка у Сандра. По стените афиши на Сантана, Спейс и разни подобни състави, които са много на мода в продължение на един сезон, а на пода — нисък ориенталски диван, стереоуредба, пръснати или струпани на купища грамофонни плочи, преполовена бутилка скоч и всевъзможни съставки на горното и долно дамско облекло, с изключение на сутиени. Дейзи не носи сутиени, понеже така е модерно и понеже няма какво да сложи в тях.

— Сядайте, където намерите, докато разтребя за минутка — нарежда домакинята.