Денят не си личи по заранта

Райнов Богомил Николаев

— Защо не. Стига да са мои. Стига да знам, че са около моя дом. Да знаете само как дотяга това — да живееш под въпрос, да живееш като висяща! Днеска тук, утре там, днеска с този, утре с онзи.

— Разнообразие.

— Разнообразието е приятно само когато ти си го доставяш, а не когато е по принуда. Сядайте де, какво стърчите.

Сядам. И надеждата ми, че сеансът на пиенето ще замени онзи, другия сеанс, отива по дяволите. Убедена вероятно, че ако чака аз да се наканя, работата прекалено ще се проточи, Дейзи взема инициативата

в свои ръце до такава степен, че почти ме изнасилва. Да не повярваш просто на какво е способна една наивна, когато се разгорещи.

* * *

Момичето поглежда ръчния си часовник и скача от дивана.

— Бяхте много екстра, бих казала даже прекалено екстра за вашата възраст, но сега мисля, че трябва да тръгвате.

— Вярно, фризьорката — сещам се и също се надигам.

— С фризьорката е свършено, но имам друга среща.

— След две минути съм на път.

— Тогава, до скоро виждане или довиждане при случай, или… изобщо, прощавайте, но трябва да взема един душ.

Тя изчезва в съседното помещение, а аз се оправям набързо и напускам квартирата, като си представям не без угризения как нейде в съседство горката Мод вече два часа ме очаква, проклинайки мислено слабостта на мъжкия пол.

Долу на входа едва не се сблъсквам с някакъв млад субект, чието лице ми се вижда смътно познато. Понечвам да го отмина, когато субектът ме улавя свойски за лакътя:

— Хер Каре? — запитва смътният познат, като се изпречва между мене и улицата.

Една може би невинна фамилиарност, предизвикваща у мене един също невинен жест: отблъсквам го без излишна грубост, обаче достатъчно енергично и заставам на тротоара.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Не ме ли познавате?

— А, да — сещам се и маркирам една учтива усмивка. — Вие бяхте помощникът на Томас… мистър…

— Мистър Мур — подсказва ми онзи.

— Да, да, мистър Мур. Много ми беше приятно — избъбрям, като продължавам пътя си.

Излиза, че фамилиарността на Мур не е чак тъй невинна, защото той отново се озовава редом с мене, вероятно забравил за къде се е запътил.

— Какво щастие, че ви срещнах. Моят шеф, мистър Томас, ужасно много иска да ви види.

— Ще ми бъде приятно — кимам любезно. — Нека ми се обади. Аз съм отседнал в Хилтън.

И правя още три крачки към гарирания наблизо зелен мерцедес, преди Мур повторно да ми препречи пътя.

— Няма ли да е нахално, ако ви предложа още сега да отскочим до него. Той е тук, съвсем наблизо.

— Не, съжалявам, но в момента не съм на разположение — процеждам и наново, този път по-енергично, отстранявам натрапника.

Още пет крачки към мерцедеса. И още веднъж Мур се е озовал пред мене:

— Казвате, значи, че сте отседнали в Хилтън?

— Именно.

— Обаче там ви няма записан.

— Сведенията ви са остарели, драги. Пристигнах тази заран. Впрочем на какво дължа този интерес —

да ме търсите по хотелите?

— Служба, какво да се прави — въздъхва Мур. — Аз съм от военната полиция.

— Можехте с това да почнете — забелязвам, като отново го отмествам. — А не да играете на светски покани.

— Не се опитвайте да ме блъскате — произнася с вече заплашителен тон мъжът.

— А вие не се опитвайте да ме спирате.

— Казах ви, че съм от военната полиция.

— Отде мога да знам какъв сте.

Вместо отговор Мур вади служебна карта и ми я показва.

— Това променя нещата — промърморвам. — Искам да кажа, че сега ви вярвам. Колкото до другото — гледайте си работата. Не се числя към вашата армия и пет пари не давам за вашата полиция.

— Има и друга полиция! — напомня мъжът.

— Точно така. Обърнете се към нея.

Отстранявам го този път съвсем грубо, като едва не го събарям, и вече съм на две крачки от мерцедеса, когато Мур наново ме настига. Изпод сивото му лятно сако дискретно се подава дулото на масивен люгер.

— Не мърдайте, Каре!

Вместо отговор правя бърз скок към колата, отварям вратичката, сядам, запалвам и стремглаво потеглям.

„Ще бъда съвсем наблизо“ — бе казала дамата. Улицата обаче е пуста, ако не се смятат две възрастни жени с пазарски чанти, спрели до ъгъла на приказка. Безлична улица в безличен жилищен квартал, с два реда паркирани коли. Ако Мод е в някоя от тези коли или в някой от близките входове, би трябвало отдавна да ми е дала знак. Само че нейното „съвсем наблизо“ вероятно е доста далече, а не е изключено и отдавна да си е тръгнала, отегчена да ме чака.

Тия мисли ме занимават между другото, докато се движа с пълна скорост в тесния проход между колите. Сетне грижите за Мод изобщо престават да ме вълнуват, понеже вниманието ми е привлечено от нещо по-належащо. Едва съм завил зад ъгъла, когато една от гарираните там коли напуска мястото си и ме сподиря. Може да е и съвпадение. Отбивам се в първата пряка и с неудоволствие установявам, че сивото БМВ продължава да се мъкне подире ми. Давам енергично газ с риск да връхлетя върху някой случаен минувач. Колата зад гърба ми също повишава скорост.

Вземам нов завой. После — още един. И тук наскачам на второ БМВ, което вероятно ме причаква, ако съдя по това, че зад кормилото се мярка тъпата физиономия на Мур. Натискам отново по-силно педала, ала черната кола на Мур се движи неотстъпно след мене.

Сивото БМВ е изчезнало. Нищо чудно да съм се припознал. Куриозите на малшанса. Бягаш от фиктивния преследвач, за да попаднеш на истинския.

Понечвам да свия в следващата пряка, но тя се оказва еднопосочна. А по-следващата… По-следващата е булевардът: светофарове, пешеходни пътеки, полицаи — край на високите скорости и на лудориите, ако не искаш, додето бягаш от военните власти, да се озовеш при федералните.