Диамантите на Рурк
Шрифт:
Всичко беше законно. Анди Попс никога не би предложил крадена стока на непознат, но след две години и половина разбра, че може да има доверие на Емерсън. Анди го уведоми, че съсипването на наследствените бижута заради скъпоценните камъни е обичайна практика на черния пазар.
Емерсън го попита дали знае нещо за черния пазар. По начина, по който зададе въпроса. Попс разбра, че отдавна е искал да го пита за това.
„3 Овален диамант — 1.15 сантиграма — 1100 долара“.
Емерсън предпочиташе диамантите. Въпреки това купуваше всичко, което Анди Попс
Емерсън, естествено, плащаше в брой. Вече купуваше с помощта на посредник. Анди набираше номера и чуваше гласа му, записан на телефонния секретар. Попс съобщаваше сумата — средно около шейсет-седемдесет хиляди долара. След няколко часа двама подходящо облечени за задачата джентълмени донасяха парите в склада и взимаха скъпоценните камъни.
Емерсън рядко отказваше. Нито спореше за цената.
„4 Овален диамант — 10 сантиграма — 490 долара“.
Скъпоценните камъни не бяха за продан в Северна Америка. Това беше единственото условие на Анди Попс. По-големите камъни можеха да бъдат разпознати и проследени. Емерсън го увери, че няма да продава скъпоценностите никъде. Гъркът беше склонен да вярва на този човек, който бе изчакал цели две години и половина, за да зададе уместния въпрос.
Анди извади пеперудата. Задържа я под светлината. Знаеше какво да направи с нея — ще извади скъпоценните камъни и ще претопи обковката. Така трябваше да постъпи — особено с тази открояваща се брошка, защото в противен случай тя можеше да го вкара зад решетките.
Попс я наклони насам-натам, за да се порадва на отблясъците. Беше великолепна. Изработена от някой отдавна починал занаятчия.
„5 Брошка от XIX в. — изключителен екземпляр, вероятно уникат — 35 хиляди долара“.
Емерсън щеше да разбере, че скъпоценните камъни не струват толкова много. Или щеше да запази бижуто непокътнато, или щеше да го върне. Анди реши, че ако го върне, ще го сложи в кутията при Поли. Ще го изважда от време на време и ще му се възхищава. Гъркът обожаваше красивите предмети и не го криеше. Той знаеше, че в този живот един от най-бързите начини да претърпиш неуспех, е да престанеш да бъдеш верен на себе си.
Джералд и Хармън поеха на юг. Пак се бяха натъпкали в исузуто.
Беше време за обяд, но не спряха. Нарежданията на Рурк бяха да отидат направо на определеното място. Джералд обикновено си взимаше нещо за хапване, но тази сутрин бързаше и не му остана време. Хармън си бе донесъл сироп от витамини, който изпи, докато шофираше. Сместа представляваше по-скоро нещо като шейк от стероиди.
Завиха към индустриалния парк и стигнаха до портите на „Безброй рядкости“.
— Добре дошли в гадния Гулак — рече Джералд.
Хармън натисна клаксона няколко пъти.
Пазачът излезе, като държеше смачкана хартиена кесия от сандвичи и бършеше устата си със салфетка. Протегна ръка към бутона в бялата будка.
Високата порта издрънча и се
— Там, отзад — каза пазачът.
Щорите бяха вдигнати. Гъркът говореше по телефона. Джералд дръпна Хармън пред вратата, за да изчака, докато Анди остави слушалката и им направи знак да влязат. Пакетът беше на бюрото му — опакован с кафява хартия, сякаш съдържаше колбаси от месарницата.
Хармън отвори куфарчето и извади оттам друг пакет — горе-долу същия размер, но прилежно увит със сребристобяла хартия като сватбен подарък. Вътре имаше петнадесет пачки от петдесет доларови банкноти — по сто броя във всяка.
Анди Попс го взе внимателно от Хармън.
— Много добре — рече Анди. — Ти ли го измисли?
— Аз — отговори Джералд.
— Прекрасно! Добър избор.
Хармън сложи увития в кафява хартия пакет в куфарчето и щракна закопчалката.
— Трябва да тръгвам — каза той.
— Истинско удоволствие е — както винаги — рече Анди.
— Кратко, но приятно — отговори Хармън и двамата с Джералд се качиха в колата.
Джералд сложи куфарчето помежду им и потегли. Но когато поеха по магистралата, Хармън взе куфарчето в скута си и го отвори.
Извади едно пакетчетата и го разклати. Не се чу никакъв звук.
— Чудил ли си се някога какво има вътре? — попита той.
— Човекът не ми плаща, за да се чудя — отговори Джералд.
— Предполагам, че носим цяла камара мангизи, а той ни дава толкова, колкото да си напъхаме в чорапа.
— Може да са някакви ценности — отбеляза Джералд. — Нещо малко и скъпо.
Хармън започна да мачка пакетчето и каза:
— Наркотици.
После взе да опипва единия край на пакетчето, там където не беше залепено добре.
— Не прави това — рече Джералд.
— Искам да знам какво има вътре — отговори Хармън.
Приличаше на горила, която пощи бълхи.
— Скъпоценни камъни — каза Джералд. — А сега го прибери.
— Мислиш ли?
— Кажи ми нещо друго, което е малко и скъпо.
— Хм. Какво ли ги прави?
— Предполагам, че по-скоро прави нещо с парите — рече Джералд. — Само че не се замислям много по този въпрос, защото не ме засяга лично.
Хармън пъхна показалеца си под разлепената лепенка. Хартията се скъса.
— По дяволите! — изруга Хармън.
— Господи! — възкликна Джералд.
— Няма нищо. Ще спрем и ще купим лепенки. Ще го оправим.
— Не — възрази Джералд. — Човекът ще разбере, че сме го отваряли.
— Няма.
— Ще разбере. Повярвай ми.
— Виждам скъпоценните камъни — рече Хармън.
— Прибери пакетчето — повтори Джералд с тих и категоричен тон, който понякога имаше въздействие върху тригодишната му племенница.
— Имаш право — каза Хармън, като сложи пакетчето в куфарчето. — Видях ги. Скъпоценни камъни. Адски много.