Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
На това му се вика внимание към човека.
Не се оплаквах от липсата на популярност. Навярно така беше по-добре за Солсбъри. Ако на някой лекар му лепнат тежка присъда, хората решават, че е касапин. Отърве ли се — мислят, че съдебните заседатели са оплели конците. Освен това днешните новини бяха твърде богати дори за Маями. Дребно пътнотранспортно произшествие: полицията арестувала двама никарагуанци, които превозвали в камионетката си противотанков гранатомет с десетина заряда. Възнамерявали да се борят против сандинистите — по нашия край това се смята за свещена мисия и щеше да им осигури освобождаване под гаранция, а може би и граждански почести.
Няколко
Кубинецът предположил, че искат да го оберат и открил огън. Това привлякло седем полицейски коли и неуточнен брой пушки, които оставили четиридесет и седем дупки в пикапа и три във водопроводчика. Кубинецът оцелял, а грабителите избягали от бакалията със седемдесет и три долара и кашонче шоколади.
Както винаги след приключването на дело, бях изпаднал в апатия. Блуждаех насам-натам из кабинета, ровех из папките и се чудех какво да подхвана. Опитах се да позвъня на Сюзън Кориган, но от редакцията някакъв отегчен глас отвърна, че била заминала на Западното крайбрежие, за да проучи „Неудържимите“ — предстоящ противник и отколешен най-страшен враг на „Делфините“. Исках да я видя, а не само да поговоря за покойното татенце. Изглежда, малко си падах по мис Сюзън Кориган. Забелязал съм, че понякога става точно така, като ми бият дузпата. Не знам защо, може би имам нужда някой да ме скастри. Може да е от прекалено лесните плътски успехи на младини. Или пък най-после съм узрял и разбирам, че една силна и умна жена струва повече от някоя похотлива кокошка. Каквато и да е причината, образът на загорялата и сприхава журналистка упорито висеше нейде из подсъзнанието ми.
Тъкмо затварях телефона, когато Синди ми подаде бележка:
Не е весела вдовицата,
хващай незабавно жицата;
гюрултия на втора линия.
Натиснах примигващия бутон и чух приглушени крясъци — мъжки и женски глас. Думите не се разбираха. Казах „ало“ няколко пъти. Сигурно бяха оставили слушалката настрани. Някои жени не могат да спорят, без да размахват ръце. Гласовете се приближиха.
— Ти си ми задължена — прокънтя по жицата мъжкият глас.
Женски смях. Нови крясъци, после жената високо му нареди да излезе. Стори ми се, че чух затръшване на врата. Настана тишина.
— Ало — изрече женският глас съвършено спокойно. — Мистър Ласитър?
Потвърдих.
Тя ми каза, че се обажда мисис Кориган. Вече го знаех.
Каза, че си имала неприятности. И това знаех.
— Мога ли да дойда?
— Ако имате неприятности, обадете се на полицията — посъветвах я аз.
— Няма да е добре за вас — невъзмутимо отвърна тя. — Както и за клиента ви.
Работата почваше да се прояснява.
— Там ли е Роджър?
— Тук е и вдига ужасен скандал.
— Нека се обади.
— В момента крачи из дворчето край басейна. Ако нямате нищо против, бих предпочела да не го каня в къщата. Той ме удари. Изглежда, не иска да си върви, тъй че ще трябва да го уговорите. Или предпочитате да повикам полицията и да го обвиня в нападение?
— Пристигам след двайсет минути.
Тя не попита дали
Водата продължаваше да се лее по изкуствения водопад, а безмълвната като гробница къща — да стърчи върху изкуствения хълм. На алеята нямаше коли, не долитаха човешки гласове да заглушат ромона на водопада. Нямаше го и Роджър Солсбъри. Увиснало ниско в следобедното небе, зимното слънце хвърляше зад палмите дълги и тесни сенки, които пресичаха фасадата като затворнически решетки. Захладняваше, откъм континента идваше студен фронт и листата на палмите шумоляха под хапливия северозападен вятър. Спрях край водопада, потупах олдсмобила по задницата и му заръчах да чака. После се изкачих по стълбището и натиснах звънеца.
— Той заплаши да ме убие — каза Мелани Кориган.
Тя отвори двойната врата изведнъж — доста трудна задача като се има предвид, че вратата беше висока почти пет метра и дебела около педя, с масивни напречни греди. Цирков слон можеше да мине съвсем спокойно през нея.
— Къде е сега?
— Заплаши да ме убие — повтори тя. Под лявото й око имаше червено петно. Можеше да е следа от съвсем некадърен удар с дясна ръка. — Тръгна си. Подкара като бесен. Ругаеше ме.
Тя ме въведе във вестибюла и затвори вратата. Електрическото резе щракна като затвор на пушка. Вестибюлът приличаше на катедрала — мраморен под и висок таван. Не беше чак колкото Медисън Скуеър Гардън, но ставаше за баскетболно игрище. Между вестибюла и хола имаше езерце с тлъсти златни рибки. Малък фонтан разпръскваше струите си над островче, където бронзови алигатори и фламинго се зяпаха сред камънаци и папрати. Минахме покрай езерцето и остъкления вътрешен асансьор, без да прекосим повече от две-три щатски граници. Слязохме по три мраморни стъпала съвсем тихичко, за да не обезпокоим една грамадна статуя на зулус от тиково дърво, и се озовахме в хлътнала осмоъгълна всекидневна.
Всекидневната беше в черно и бяло — черна мебел, която ми приличаше на пластмаса, но сигурно струваше доста пачки при някой моден дизайнер, бели плочки, които не биха останали чисти и за минута, ако живеех тук. Бели стени с изображения на женски глави, отделени по незнаен начин от телата, и абаносов роял, сложен тук вероятно само за показ. Общо взето, типичен дом на новобогаташ, държащ да заяви на всеослушание: _Толкова пари имам, че не знам какво да ги правя._
Мелани Кориган пасваше на обстановката — беше в черно. Знаех, че е коприна, само не бях наясно дали е рокля или комбинезонче. Между коприната и сатенената й кожа определено нямаше нищо. Копринената дрешка се крепеше на две тънки презрамки, имаше дълбоко деколте, свършваше нейде към горния край на бедрата и беше прозрачна като сянка. С такава рокля не се ходи на черква. А ако беше комбинезон, то къде оставаше роклята?
— Благодаря, че дойдохте, мистър Ласитър. Мога ли да ви наричам Джейк?
— Естествено, Мелани. — Кимнах към деколтето. — Да не би да репетираш за „Котка върху горещ ламаринен покрив“? Тя схвана почти веднага.
— Мислиш ли, че ме бива за ролята на Маги?
— Ако е вярно каквото съм чувал, като нищо ще грабнеш „Оскар“, „Тони“ и световната купа по футбол.
— Много дрънка твоят клиент. — Тя присви очи. — И освен това допусна грешката да ме подцени.
— Бас държа, че не е първият.