Дълга целувка за сбогом

Ливайн Пол

— Колко време останаха в стаята? — продължих аз.

— Не знам. Не ги видях да излизат. Сигурно са слезли по стълбището.

— Бяхте на петия етаж, нали така?

— Да.

— Често ли се случва посетителите да идват пеш от партера?

Ейб Соколов се завъртя тревожно на стола.

— Възразявам срещу последния въпрос. Той е подвеждащ и няма нищо общо със случая.

— Това си го запази за съда — срязах го аз. — Сега водим предварително дирене, аз имам думата и ако съжаляваш, че си приел за свидетелка тази почтена дама,

толкова по-зле.

Соколов стовари юмрук върху бюрото и една пластмасова чашка отхвръкна от металния плот.

— Дявол да те вземе, Джейк, познаваш ме! Никога нищо не крия. Издирвам фактите — и да става каквото ще. Интересува ме само истината. Пращай за зелен хайвер когото си искаш, но на мен не ми пука кой е влизал в онази стая. Интересува ме само кой е отровил Кориган.

Обърнах му гръб и отново погледнах сестра Инграм.

— Един последен въпрос.

— Това го каза преди петнайсет минути — изсъска Соколов.

Направих се, че не го чувам.

— Сестра Инграм, посетихте ли Филип Кориган между времето, когато видяхте мисис Кориган да влиза в стая петстотин и дванайсет заедно с господина, и момента, когато пациентът е получил аневризъм?

— Не, сър.

Ура! Още една приятна изненада. Бях очаквал да каже „да“.

— Съжалявам — добави тя, — но пропуснах да го проверя в единайсет. Попълвах документи. В единайсет и петнайсет сърдечният монитор изведнъж се раздрънча като луд. Мистър Кориган беше получил аневризъм. Свързах се със спешното отделение и го откараха в операционната. Но както знаете…

— И тъй — продължих аз въпреки обещанието си да приключа, — доколкото знаете, мисис Кориган и господинът може да са останали в стаята на мистър Кориган от десет и половина до единайсет часа или дори до единайсет и четиринайсет минути.

— Не знам. Възможно е. Но нямам представа защо биха останали. Мистър Кориган спа през цялата вечер. Още беше под упойка след операцията.

— Когато го видяхте за последен път в десет и половина, той спеше спокойно, така ли?

— Да.

— След като си тръгна доктор Солсбъри?

— Да.

— А след това видяхте мистър Кориган едва когато беше получил аневризъм?

— Да, казах вече.

— Нямам други въпроси — казах аз. Съжалявах само, че в момента не сме пред съдията и заседателите в пълна съдебна зала. — Свидетелката е на твое разположение, Ейб.

Ако Ейб Соколов прежълтееше още малко, щяха да го сложат под карантина за хепатит. Той започна разпита без любезности.

— Сестра Инграм, според вас възможно ли е мисис Кориган и нейният спътник да са напуснали стаята в десет часа и трийсет и една минута?

— Да, може би.

— А Роджър Солсбъри да се върне в десет и трийсет и две?

Избухнах в добре подготвен смях.

— Да бе, а в единайсет и десет през комина е слязъл Дядо Коледа.

Соколов не ми обърна внимание.

— Отговаряйте на въпроса — нареди той.

— Ами… ако доктор Солсбъри беше дошъл

с асансьора, щях да го видя. Но би могъл да се изкачи по стълбището.

— Нямам повече въпроси — отсече Соколов.

Беше рискувал, залагайки всичко на карта. Искаше да докаже, че Солсбъри е влязъл при Филип Кориган с черното куфарче в ръка. Рискуваше да узная, че след това е дошла вдовицата с приятел. И загуби. Сега въпросът бе как да използвам откритието. Знаех докъде искам да стигна, но не и по кой път.

Когато прокуратурата иска да докаже убийство чрез косвени улики, трябва убедително да посочи, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средство да извърши престъплението. При Роджър Солсбъри всичко това бе налице. Мотив — да отнеме парите и жената на Кориган; възможност — останал е насаме с Кориган в болничната му стая; средство — опасно лекарство и умението да го използва.

Ако защитаваш обвиняем, който е имал мотив, възможност и средство, остава ти само едно спасение — да подхвърлиш на заседателите друг заподозрян. И не може да си го измислиш. Призраците, неясните силуети, незнайните нападатели без мотив за убийство дават само един резултат. От двайсет и пет години до доживотна присъда. Или по-лошо. За да отхвърлиш обвинението, трябва ти заподозрян с име, лице и номер на социалната осигуровка.

Имах си заподозрян — Серхио Мачадо-Алварес. Сега ми трябваха доказателства.

20

Споразумението

Обаждането дойде три дни след като подадохме в съда списък със свидетелите и веществените доказателства на защитата. Списъкът включваше между другото видеозапис от среща на прокурорската свидетелка, покойника, обвиняемия и странично лице. Исках да видя дали Соколов ще се стресне. Не знам как го прие той. Но вдовицата не пропусна да забележи.

— Мистър Ласитър — измърка тя по телефона.

— Мисис Кориган — отвърнах аз.

— Имате нещо, което много бих искала да получа.

— Само да не е пощенската ми картичка от 1954 година с портрета на Уили Мейс.

— Не си играй с мен, Джейк — повиши глас тя.

— Извинявай, мислех, че точно това искаш.

— И не се надценявай.

— Добре, значи се обаждаш по служба. Да ти запиша ли час?

— Трябва да ти кажа нещо, което би искал да чуеш.

— Чакай да позная. Очите ми ти напомнят за Средиземно море по залез-слънце.

С такова хилаво остроумие едва ли щяха да ме поканят в телевизионното шоу на Джони Карсън. Вдовицата помълча, сигурно се чудеше дали да не ме прати по дяволите. Но в момента й трябвах, затова продължи:

— Ако спреш да се правиш на умник и ме изслушаш, ще разбереш, че се опитвам да помогна на твоя клиент.

— Вече веднъж му помогна с куфарчето.

— Може да съм го върнала там, където си беше. Всичко ще ти разкажа. Само донеси касетата.

— Ами ако съм направил копие и догодина дойда да те изнудвам?