Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
Тя се разсмя тихичко.
— Не е в твоя стил. Освен това ще подпишем споразумение. Ти гарантираш, че си предал единствения екземпляр. Ако лъжеш, могат да ти отнемат адвокатските права, нали?
Вярно. Тая жена не пропускаше нищо.
— Кажи ми — рекох аз, имитирайки гласа на Кари Грант, — как едно невинно момиче се превръща в жена като теб?
— С много труд — отвърна тя.
А пък аз си мислех, че така се стига до Карнеги Хол.
— Добре, ще донеса касетата. Няма копие. Ти ще направиш изявление, че Солсбъри
— Не! Само ти. Ако искаш, донеси видеокамера.
Замислих се. Соколов можеше да обърка цялата работа, да я разубеди, да протака до утре. В момента тя ми предлагаше делото върху тепсия. Или искаше да ми види сметката.
— Добре, пристигам след двайсет минути.
— Не тук. Не искам да припарваш до къщата. Може да се появи Серхио. По-добре другаде. Знаеш ли къде е Шарк Вели?
— Какво, в Евърглейдс ли? Мразя да ме хапят комари.
Освен това, докато дойда, ще почне да се стъмнява.
— Страх ли те е да останеш на тъмно с мен?
Не й вярвах нито на светло, нито на тъмно, нито по изгрев или залез-слънце. Освен това можеше да си доведе и приятели.
— Просто мястото ми се вижда странно за сключване на споразумение — казах аз.
— Наоколо ще има туристи, важното е да не ни разпознаят. Ела след два часа. Приготви споразумението и тръгвай. Ще те чакам на наблюдателната кула.
Добре, казах аз, но не ми се вярваше да е добре. Струваше ми се пълна глупост да се срещаме в Шарк Вели. Пък и докато стигна дотам, вече всички туристи щяха да пият в хотелските барчета пиня колада по шест долара порцията. Но ако тя наистина признаеше, че е подхвърлила уликата, делото на Роджър приключваше.
Тъкмо бършех праха от куфарчето си, когато ми звънна Синди.
— Хей, началство, сега пък те търси другата Кориган.
— Моля?
— _Мис_ Кориган — поясни Синди.
— На коя линия?
— Никаква линия. Тук е. В приемната. Току-що довтасала по анцуг и черни маратонки „Рийбок“, тъй казва наблюдателната колежка от приемната.
— Викни я — наредих аз.
— Черни маратонки — повтори Синди. — Бас държа, че са на висока платформа.
Когато дъбовата врата се затвори зад нея, Сюзън ме млясна по бузата. Сграбчих я за раменете и пристъпих по-близо. Целувката беше чудесна — бавна и нежна. Накрая Сюзън задавено си пое дъх и прошепна:
— На час ли взимаш хонорар за това?
— За теб ще е по твърда тарифа.
Тя се престори на ядосана.
— Значи искаш само една трета от целувките ми?
— Не, искам да се целуваме през една трета от денонощието.
— А през останалото време да си говорим?
— И, това между другото. Слушай, радвам се да те видя, но тъкмо излизах.
Разказах й за обаждането на Мелани Кориган и тя навъсено се подпря до прозореца. После безшумно закрачи напред-назад по килима. Синди имаше право. Маратонките
Най-сетне Сюзън спря.
— Не отивай, Джейк. Това е капан.
— Може би. А може и да получа изявление, което ще отърве моя клиент. Просто нямам избор.
— Тогава поне се обади на полицията.
— Полицията работи за Соколов.
— Няма да й дадеш касетата.
Това беше наполовина въпрос, наполовина молба.
— Разкажи ми повече за касетата.
— Нали я видя? — каза тя. — Какво повече да разправям?
— Кога е заснета?
— Не знам точно. Около две години преди да почине татко.
— Две години! Да не е било през медения месец?
— Всъщност, преди да се оженят. Мама току-що бе починала. Татко замина с „Кори“ за островите. Взе със себе си Серхио, Роджър и Мелани.
— На това му се вика опечален съпруг.
Тя извърна глава. Още я болеше от старите спомени.
— Трудно ми е да бъда обективна за татко. Той винаги е изневерявал на мама. През онази последна година, когато тя се разболя, а той тръгна с Мелани, беше съвсем зле… Накрая той се държа просто жестоко. Никога няма да му го простя. Никога.
Не очаквах такъв тон, такова огорчение към баща й. Но изведнъж усетих и още нещо, което не си беше на мястото.
— Роджър ми каза, че срещнал баща ти едва след като той се оженил за Мелани.
— Не. Солсбъри лекуваше и татко, и мама. Определено се познаваха преди татко да се ожени за онази мръсница.
— Странно… Защо ли му е трябвало да ме лъже?
Запомних си го за сведение. Умът ми е като склад с подобни информации, цели камари от листчета с кратки бележки.
Казах на Сюзън, че е време да грабвам мехлема против комари и да потегля към Евърглейдс. Тя отстъпи до вратата и ми прегради пътя като професионален защитник.
— Ами касетата?
Огледах лавиците и грабнах една кутия.
— Може би на Мелани ще й хареса да изгледа как се разпитва вещо лице в дело за „некачествена продукция“.
— И мислиш, че като открие какво си й дал, ще го сметне за голям майтап? Тя е опасна, абсолютно безсъвестна и способна на всичко. Може да те съблазни или да те убие. Без колебание.
— Мелани? Та тя и на мравката път прави.
— Може би, ако мравката си е сложила катинарче на панталона. Джейк, не ставай глупак. Може да си изпатиш много зле.
— И за мен ли ще подскача гробарският кон?
— Обещай да не ходиш — помоли тя.
Не исках да ходя. Но не можех да се откажа.
— Каквото трябва, трябва си — изрекох аз с глас на филмов каубой.
— Не се прави на идиот. И тая самоирония изобщо не ми минава. Ти наистина се смяташ за много печен.
— Само се перча. Всъщност треперя от страх.
— Пак почваш. Какво да ти кажа?
— Кажи колко ще ти липсвам, ако ме излапат алигаторите.
— Ще ми липсваш. Много… много държа на теб.