Добри поличби
Шрифт:
— Не виждам защо не. — Нют огледа тенджерите, закачени над печката. Едната беше достатъчно голяма за онова, което си беше наумил.
— Давайте — рече той. — Смело! Аз нямам нищо против. Вие… мога да ви упълномощя като свой адвокат или каквото щете там.
Господин Бадикоум свали сакото си.
— Е — рече той и потри ръце, — щом така казвате… ще има да разказвам на внуците си.
Нют взе тенджерата и положи леко длан върху дръжката на вратата.
— Надявам се — рече той.
— Хайде.
Нют
— Какво има вътре? — попита той.
— Две отворени писма… о, и трето… адресирано до…
Нют чу как восъчният печат се пукна, а после нещо издрънча върху масата. После се чу ахване, един стол изтрополи, а след това по коридора се разнесоха тичащи стъпки. После моторът на някаква кола рязко забуботи и го форсираха надолу по алеята.
Нют смъкна тенджерата от главата си и се изниза иззад вратата.
Вдигна писмото и съвсем не бе стопроцентово изненадан от това, че е адресирано до господин Бадикоум. Разгъна листа.
Писмото гласеше:
Ето ти тукъ, адъвокате, единъ гулденъ; а съга, бъгай бърже отътука, инакъ целиятъ Свътъ щъ разбере Исътината за тебъ и госъпожа Спидънсъ робтшта на Шшуштата Машша.
Нют погледна останалите две писма. Върху хрущящия лист, адресиран до Джордж Кранби, пишеше: „Махъш си лапите крадъливи, господинъ Кранби. Мъного добре знамъ какъ измами Въдовицата Плашкинъ миналиа Архангеловденъ ти, клюштавъ дъртъ пергишо, детъ бъркашъ въ меда.“
Нют се зачуди какво ли значеше това, че бъркал в меда. Бас държеше, че не е искала да каже, че е бил сладокусник. Писмото, очаквало любопитния Почудоу, гласеше:
„Зараза и, страхъливецъ такъвъ. Въръни писъмото въ кутиата, инакъ Светътъ ще научи какъво се случи наштша на 7-ми Юни Хилядо деветстотинъ и шеснайсъта.“
Под тези писма имаше ръкопис. Нют се вторачи в него.
— Какво е това? — попита Анатема. Той се извърна рязко. Беше се облегнала на рамката на вратата й приличаше на привлекателна прозявка с крака. Нют заотстъпва към масата.
— О, нищо. Сбъркали са адреса. Нищичко. Някаква си стара кутия. Тъпи реклами. Нали ги знаеш…
— В неделя?! — тя го избута встрани.
Той сви рамене. Тя обхвана с длани пожълтелия ръкопис и го извади.
— Ошъте Прави и Акуратни Предъсказаниа отъ Агнесъ Нътъръ — прочете тя бавно. — Отъносъно Бъдештиа Светъ; Сагата пъродълъжава! Ох, Божичко…
Тя я положи благоговейно на масата и се приготви да отгърне първата страница.
Ръката на Нют кацна леко върху нейната.
— Я си помисли — рече й тихо той. — Искаш ли до края на живота си да си останеш потомка? Тя вдигна очи. Погледите им се срещнаха.
Беше неделя, първият ден от всички останали за света, към единайсет и половина.
В Сейнт
Паркът беше пуст, като не броим един член на MI9, който се опитваше да вербува някакъв, ала по-късно и двамата се оказаха в неловко положение, тъй като онзи също излезе член на MI9, както и един върлинест тип, който хранеше патиците.
Освен това там бяха Кроули и Азирафел.
Разхождаха се по тревата рамо до рамо.
— И при мене същата работа — рече Азирафел. — Магазинчето си е там, нищичко му няма. Една сажда не можеш намери.
— Исках да кажа, че старо бентли просто не можеш да произведеш — продължи Кроули. — Не можеш да докараш патината. Ама ей на, там си беше, цяло-целеничко. На улицата. Не можеш да забележиш грам разлика.
— Е, виж, аз забелязах разлика. Сигурен съм, че не съм държал на склад книги със заглавия като „Бигълс отива на Марс“, „Джак Кейд, героят от Дивия запад“, „101 неща, които всяко момче може да прави“ и „Кръвожадните кучета от Морето на черепите“.
— Олеле, съжалявам — възкликна Кроули, който знаеше колко много държеше ангелът на колекцията си от книги.
— Недей — ухили му се щастливо Азирафел. — Всичките са първи издания, струващи луди пари — проверих в справочника на цените „Скиндъл“. Според мен изразът, който употребяваш в такива случаи, е „лелеееее“.
— Пък аз си мислех, че ще възстанови света съвсем както си беше — рече Кроули.
— Да — съгласи се Азирафел. — Повече или по-малко. Доколкото може. Обаче той имал и чувство за хумор.
Кроули му метна кос поглед.
— Твоите обаждали ли са се?
— Не. А твоите?
— Не.
— Според мен се преструват, че нищо не е станало.
— Предполагам, че и моите. Това е то бюрокрацията.
— Освен това според мен моите чакат да видят какво ще стане по-нататък — додаде Азирафел. Кроули кимна.
— Малко да си поемат дъх — рече той. — Шанс за морално превъоръжаване. Да подсилят защитата. Да е готова за голямата работа.
Застанаха край езерото и загледаха как патиците драпат за трохички.
— Моля? — рече Азирафел. — Аз си мислех, че това беше голямата работа.
— Не съм убеден — възрази му Кроули. — Я си помисли. Парите си залагам, че баш голямата работа ще е всички Ние срещу всички Тях.
— Какво? Искаш да кажеш, Раят и Адът срещу човечеството?