Добри поличби
Шрифт:
Шадуел кимна, като че за него това не беше никаква изненада, захвърли пушката, свали шапката си и оголи чело, познато и внушаващо страх навсякъде, където се събират улични побойници.
— Тъй си и мислех — заключи той. — В такъв случай ш’ си използвам ръката.
Нют и Анатема гледаха как се отдалечават от джипа с неуверена крачка. С Шадуел по средата приличаха на стилизирано W.
— Какво, по дяволите, смятат да правят? — възкликна Нют. — И какво… какво им става?!
Саката на Азирафел и на Кроули се разцепиха по шевовете. Като ще се мре, поне да
Обратно на разпространената представа крилете на демоните са същите като на ангелите, макар често да са по-добре поддържани.
— Шадуел не бива да отива с тях! — залитна Нют.
— Какво е това Шадуел?
— Моят серж… ей това невероятно старче, да не повярва човек… Трябва да му помогна!
— Да му помогнеш ли?!
— Дал съм клетва и тъй нататък. — Нют се подвоуми.
— Е, своего рода клетва. А той ми даде в аванс цяла една месечна заплата!
— Ами другите двама кои са тогава? Твои приятели или… — подзе Анатема и изведнъж млъкна. Азирафел се беше поизвърнал и профилът му най-накрая си падна на място.
— Сетих се къде съм го виждала! — викна тя и се притисна в Нют за опора, докато земята подскачаше под тях.
— Хайде!
— Но тук ще става нещо ужасно!
— Ако ми е повредил книгата, нямаш и представа колко си прав!
Нют опипа ревера си и намери официалната си игла. Не знаеше на какво ли ще се натъкнат този път, но друго освен иглата си нямаше.
Те побягнаха…
Адам се огледа. После погледна надолу. Лицето му доби добре пресметнат невинен израз.
Последва сблъсък.
Но Адам бе в стихията си.
Винаги и изцяло в стихията си.
Той замахна и ръката му описа размит полукръг.
… Азирафел и Кроули усетиха как светът се променя. Нямаше шум. Нямаше пукнатини. Просто над мястото, където бе започнал да се надига вулкан със сатанинска мощ, се виеше дим, който се разсейваше, а една кола бавно спря. Моторът й буботеше оглушително във вечерната тишина.
Колата беше възстаричка, ала запазена. Обаче не по метода на Кроули, който се състоеше в това нащърбванията и драскотините да изчезват просто щом го пожелае. Тази кола изглеждаше по този начин — човек инстинктивно го разбираше, — защото собственикът й две десетилетия наред бе прекарвал всеки Божи уикенд във вършене на всичко онова, което според наръчника трябва да се върши всеки уикенд. Преди всяко пътуване той я обикаляше, проверяваше фаровете и броеше колелата. Сериозните мъже, които пушеха лули и носеха мустаци, бяха съставили сериозни инструкции, в които пишеше, че така трябва, и затова той го вършеше, тъй като беше сериозен мъж, който пуши лула, носи мустаци и не се отнася лекомислено към подобни предписания. Защото, ако се отнасяш към тях лекомислено, докъде ще стигнеш? Застраховката му беше точно колкото трябва. Караше
Архимед е казал, че ако му дадете достатъчно дълъг лост и достатъчно здрава опора под краката, ще премести Земята.
Би могъл да стъпи върху господин Йънг.
Вратата на колата се отвори и господин Йънг излезе оттам.
— Какво става тук? — възкликна той. — Адам? Адам!
Но Ония търчаха към портала.
Господин Йънг огледа шокираното събрание. На Кроули и Азирафел поне им беше останало достатъчно самообладание, че да си приберат крилата.
— Сега пък каква я е свършил? — въздъхна той, без действително да очаква да му отговорят.
— Ама къде се дяна туй момченце? Адам! Връщай се тука веднага!
Адам рядко слушаше татко си.
Сержант Томас А. Дайзенбъргър отвори очи. Единственото, което му се виждаше странно в обстановката, беше доколко позната му е тя. На стената висеше снимката му от гимназията. Малкото знаменце на звезди и райета стърчеше в чашата до четката му за зъби. Дори и мъничкото му плюшено меченце беше там, както винаги облечено в мъничката си униформичка. Лъчите на ранното следобедно слънце нахлуваха през прозореца на спалнята му.
Миришеше му на ябълков пай. Това беше едно от онези неща, които най-много му липсваха в съботните вечери далеч от дома.
Слезе на долния етаж.
Майка му се суетеше край печката и тъкмо изваждаше грамадански ябълков пай от фурната да поизстине.
— Здрасти, Томи — поздрави го тя. — Аз пък си мислех, че си в Англия.
— Да, мамо. Принципно съм в Англия, мамо, и защитавам демокрацията, тъй вярно, мамо, сър! — отвърна сержант Томас А. Дайзенбъргър.
— Много хубаво, синчето ми — похвали го майка му. — Татко ти е на Голямата нива с Честър и Тед. Много ще се зарадват да те видят.
Сержант Томас А. Дайзенбъргър кимна.
Той свали армейската си каска и армейското си яке и запретна армейските си ръкави. За миг доби по-замислен вид откогато и да било през живота си. Част от мислите му кръжаха около ябълковия пай.
— Мамо, ако някоя човекоединица осъществи свръзка с цел телефоническа комуникация със сержант Томас А. Дайзенбъргър, мамо, сър, то съответният индивид да бъде…
— Моля, Томи?
Том Дайзенбъргър окачи пушката си на стената над очуканата си бащина двуцевка.
— Казах, мамо, ако някой ме търси, аз съм на Голямата нива с тате, Честър и Тед.
Микробусът се приближи бавно към портала на въздушната база. Спря. Постовият, застъпил нощна смяна, погледна през прозореца, провери документите на шофьора и му махна да влиза.
Микробусът залъкатуши по бетона.
Паркира на площадката пред празното летище. Там двама мъже седяха и си пийваха винце от една бутилка. Единият беше с тъмни очила. Изненадващо, но никой не им обръщаше и грам внимание.