Добри поличби

Пратчетт Терри Дэвид Джон

„Ужасният знак Одегра — помисли си Кроули, докато завиваше към Северното кръгово шосе. — Това го направих аз, аз съм виновен. Можеше да си е най-обикновена магистрала. Добра работа свърших, дума да няма, но всъщност струваше ли си? Всичко е извън контрол. Раят и Адът вече не командват положението. Все едно цялата планета е страна от третия свят, най-накрая сдобила се с Бомбата…“

И тогава започна да се усмихва. Щракна с пръсти. Пред очите му се материализира чифт слънчеви очила. Пепелта изчезна от костюма и от кожата

му.

Какво толкова, по дяволите. Щом си отиваш, защо да не го направиш със стил?

Като си подсвиркваше тихичко, той подкара нататък.

Те се носеха по външното платно на магистралата като ангели унищожители. Горе-долу така си и беше.

Не караха чак толкова бързо, като се вземе под внимание всичко. Четиримата поддържаха постоянна скорост от сто и седемдесет километра в час, сякаш бяха уверени, че шоуто няма да започне, преди да пристигнат. Не можеше. Разполагаха с всичкото време на света, както излизаше.

Точно зад тях караха още четирима: Тед Буцата, Мазния, Помията и Скъз.

Бяха въодушевени. Сега те бяха истински Ангели на Ада и яздеха тишината. Край тях, знаеха те, ревеше бурята, тътнеше трафикът, шибаха вятърът и дъждът. Но в дирята на Конниците царуваше тишина, чиста и мъртва. Във всеки случай почти чиста. Мъртва — със сигурност. Наруши я Помията, който пресипнало кресна на Тед Буцата:

— Ти ’начи кой ще бъдеш?

— К’во?

— Казах, ти кой…?

— Чух те. Не става въпрос к’во си казал. Всеки те чу к’во каза. К’во искаше да кажеш, т’ва исках да знам.

На Помията му се искаше да беше обърнал по-голямо внимание на книгата „Откровение“. Де да беше знаел, че ще попадне вътре, щеше да чете по-внимателно.

— Имах предвид, че те са Четиримата конници на Апокалипсиса, нали така?

— Рокери — поправи го Мазния.

— Точно така. Четиримата рокери на Апокалипсиса. Война, Глад, Смърт и… и оня другия. Мръс’тия.

— Е? И?

— И те ни казаха, че ако тръгнем с тях, става, нали?

— Е?

— Ми начи ние сме другите Четирима кон… ъ-ъ… рокери на Апокалипсиса. Така че кои точно?

Последва пауза. Светлините на преминаващите коли се стрелкаха покрай тях в отсрещното платно и осветяваха сенките на облаците, а тишината беше близка до абсолютната.

— Може ли и аз да бъда Война? — попита Тед Буцата.

— Много ясно, че не може да си Война. Как ти ще си Война бе? Тя е Война. Ти трябва да си нещо друго. Тед Буцата сгърчи лице в мисловен напън.

— Те Те Пе — рече той най-накрая. — Аз съм Тежка телесна повреда. Т’ва съм аз. Готово. Ми вие к’ви ше сте?

— Може ли да съм Боклук? — попита Скъз. — Или Срамни лични проблеми?

— Боклук не може — отвърна му Тежка телесна повреда. — Т’ва е по неговата част, на Замърсяване. Ама другото може.

Продължиха да яздят в тишина и мрак, а на неколкостотин метра напред светеха червените задни светлини

на Четиримата.

Тежка телесна повреда, Срамни лични проблеми, Помията и Мазния.

— Аз искам да съм Жестокост към животните — заяви Мазния.

Помията се зачуди дали е „за“ или „против“. Не че имаше значение.

Дойде редът и на Помията:

— Аз ъъ… мисля, аз да съм такова, телефонен секретар. Бая са си гаднички — рече той.

— Телефонен секретар не може. Що за Рокер на Репокалипсиса ще е т’ва Телефонен секретар? Тъпо е, така де.

— Не е! — възкликна Помията, жегнат. — Същото е като Войната, Глада и такива работи. Т’ва е проблем на живота, така де? Телефонните секретари. Мразя ги тия гадни телефонни секретари.

— И аз ги мразя — подкрепи го Жестокост към животните.

— Я млък — сряза го Те Те Пе.

— Аз може ли да си го сменя? — попита Срамни лични проблеми, потънал в напрегнати мисли, откакто бе говорил за последно. — Искам да съм Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

— Добре, ти можеш да си го смениш. Обаче ти не може да си телефонен секретар, Помия. Избери си нещо друго.

Помията се замисли. Искаше му се изобщо да не беше зачеквал тая тема. Беше същото като интервютата „Какъв да стана“ едно време в училище. Замисли се.

— Големите тежкари — каза той най-накрая. — Много ги мразя.

— Големите тежкари? — възкликна Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

— Ми да. Нали ги знаеш. Ония, дето ги гледаш по телевизията с тъпите прически, само че на тях не изглеждат тъпи, щото т’ва са те. Носят торбести костюми и не ти се позволява да им викаш чекиджии. Такова де, за мене да ви кажа, аз, като видя някой от тия, винаги ми се ще да му набутам суратя много бавно в ограда от бодлива тел. Та ето к’во мисля — той пое дълбоко дъх. Беше убеден, че това е най-дългата реч, която е произнасял през живота си 54 — Та ето начи к ’во си мисля. Щом на мене така ми лазят по нервите, начи сигурно лазят по нервите на всички.

54

освен оная отпреди десет години, с която се бе оставил на милостта на съда.

— Ъ-хъ — подкрепи го Жестокост към животните. — И носят слънчеви очила дори и когато няма нужда.

— Ядат смрадливо сирене и пият оная тъпа гадна безалкохолна бира — намеси се Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш. — Мразя я тая гадост. Че к’ъв смисъл да го пиеш, като няма да драйфаш после? Може ли пак да се сменя и да съм Безалкохолна бира?

— Не, не можеш, твойта мама — отвърна му Тежка телесна повреда. — Веднъж вече се смени.