Добри поличби

Пратчетт Терри Дэвид Джон

Шадуел погледна десницата си и се усмихна. После се поколеба.

— Тоя Антихрист… колко зърна има на гърдите? Целта оправдава средствата, помисли си Азирафел. А пътят към Ада е постлан с добри намерения 59 . И той излъга бодро и убедително:

— С лопата да ги ринеш. Цели камари. Гърдите му са зърно до зърно — Диана Ефезийска пред него е направо без зърна 60 .

— Ни я знам тъз ваша Диана — заяви Шадуел, —

но ако тоз е вещица, пък на мене ми са струва, чи е, тогаз като сиржант ут армията аз съм вашият чиляк.

59

Това всъщност не е вярно. Пътят към Ада е постлан със замразени продавачи от ония, дето ви звънят по вратите. В събота и неделя мнозина от по-младите демони ходят там да се пързалят с кънки.

60

Прочута статуя на Артемида, на която богинята е изобразена с осемнайсет гърди — бел.прев.

— Добре — каза Азирафел чрез мадам Трейси.

— За тая работа с убийството не съм много сигурна — каза самата мадам Трейси. — Но щом е така, този човек, този Антихрист или който ще да е… предполагам, че нямаме друг избор.

— Точно така, мила госпожо — отвърна си тя. — А сега, сержант Шадуел. Имате ли оръжие?

Шадуел разтърка дясната си ръка с лявата, сви юмрук и го разпусна.

— Да — рече той. — Имам го. — Вдигна два пръста към устните си и духна лекичко върху тях. Последва пауза.

— Ръката ви? — попита Азирафел.

— Да. Т’ва й ужасно оръжие. Тебе ти видя сметката, семе демонско, нъл’ тъй?

— Нямате ли нещо по… хм, веществено? Например златната кама на Мегидо? Или Шивът на Кали?

Шадуел поклати глава.

— Имам игли — предложи той. — И Пушката гръмотевица на издирвач на вещици полковник Не-яжте-ни-едно-живо-нещо-с-кръвта-му-нито-пък-използвайте-заклинания-нито-пък-спазвайте-точния-час Далримпъл… Мога да я заредя със сребърни куршуми.

— Това според мен е за върколаци — рече Азирафел.

— Чесън?

— Вампири.

Шадуел сви рамене.

— Ми то аз и без т’ва немам таквиз купешки куршуми. Ма тя пушката гръмотевица стреля с всичко. Ще ходя да я взема.

Той се потътри навън, като си мислеше: „Що ми е друго оръжие? Имам си вярна ръка!“

— А сега, драга ми госпожо — рече Азирафел, — вярвам, че разполагате с надеждно превозно средство.

— О, да — отвърна мадам Трейси. Отиде до ъгъла на кухнята, извади една розова мотоциклетна каска с изрисувано жълто слънчогледче на нея, нахлупи я и я закопча под брадичката си. После се разрови из бюфета, измъкна триста-четиристотин найлонови торбички и купчина местни вестници, а после — прашна отровнозелена каска с надпис „ВОЛНИЯТ ЕЗДАЧ“, подарък от племенницата й Петула отпреди двайсет години.

Шадуел се върна, метнал пушката гръмотевица на рамо, и се вторачи невярващо в нея.

— Не знам какво сте ме зяпнали така, господин Шадуел — рече му тя. — Паркиран е долу на пътя. — Подаде му каската. —

Трябва да си я сложите. По закон е така. Според мен всъщност не се разрешава трима души да се возят на мотопед, дори и ако двамата от тях… ъ-ъ… си поделят едно тяло. Но случаят е спешен. И съм убедена, че нищичко няма да ви стане, ако се държите за мен хубаво и здраво. — И тя се усмихна. — Няма ли да е забавно?

Шадуел пребледня, измърмори нещо недоловимо за слуха и си сложи зелената каска.

— Какво казахте, господин Шадуел? — изгледа го остро мадам Трейси.

— Казах: имито ти на камик дъ исдялът, пръс с лопата отгоре ти дъ фургът — рече Шадуел.

— Престанете вече с този език, господин Шадуел — сряза го мадам Трейси и го поведе в коридора и по стълбите надолу към главната улица на Кроуч Енд, където един мопед на години чакаше, за да ги отведе двамата, е, кажи ги тримата, далеч оттук.

* * *

Камионът беше препречил пътя. Ръждивата ламарина също препречваше пътя. И десетметровата купчина риба препречваше пътя. Беше един от най-ефикасно препречените пътища, които сержантът бе виждал.

И дъждът не му помагаше.

— Да имате някаква представа кога има вероятност булдозерите да пристигнат тук? — кресна той в радиопредавателя.

— Кррррк каквото кррррк — му отговориха.

Усети, че нещо го дърпа за крачола, и погледна надолу.

— Омари?! — Той подрипна, подскокна и се намери на покрива на полицейската кола. — Омари — повтори. Бяха към трийсетина — някои над половин метър дълги. Повечето си вървяха по шосето; половин дузина се бяха отбили да поразгледат полицейската кола.

— Нещо не е наред ли, сержант? — попита полицаят, който записваше показанията на шофьора на банкета.

— Просто не обичам омари — отвърна мрачно сержантът, стиснал очи. — Получавам уртикария от тях. Прекалено много крака имат. Аз ще си поседя тук, горе, а ти ми кажи, като се махнат.

Седеше на покрива на колата в дъжда и усещаше как водата се просмуква през дъното на панталоните му.

Разнесе се ниско буботене. Гръм? Не. Не спираше и се приближаваше. Мотори. Сержантът отвори едното си око.

Исусе Христе!

Бяха четирима и сигурно караха с над сто и петдесет километра в час. Понечи да слезе, да им махне, да им извика, но те го подминаха и се насочиха право към преобърнатия камион.

Сержантът не можеше да направи нищо. Затвори пак очи и се заослушва за сблъсъка. Чуваше ги как се приближават все повече. И после:

Фшшт.

Фшшт.

Фшшт.

И един глас в ума му произнесе: АЗ ЩЕ ВИ НАСТИГНА ПОСЛЕ:

( — Видяхте ли бе?! — възкликна Големите тежкари. — Прелетяха отгоре!

— ’бати да го ’ба! — рече Те Те Пе. — Щом те могат, и ние можем.)

Сержантът отвори очи. Обърна се към полицая и зяпна. Полицаят рече:

— Те. Ама те. Прелетя…

Дуф.Дуф.Дуф.

Пляк.

Пак падна дъжд от риба, макар и по-кратък по времетраене и по-лесно обясним. Ръка, облечена в кожа, махаше немощно от огромния куп риба. Колело на мотор се въртеше безнадеждно.