Добри поличби
Шрифт:
— Съвсем спокойно можех да мина и без тия проклети аларми — измърмори Глад.
Смърт щракна разсеяно с пръсти. Дузина клаксони изгъргориха и утихнаха.
— Не знам, на мене доста ми харесваха — обади се Замърсяване.
Война бръкна в друг метален шкаф. Не беше очаквала нещата да се развият така, трябваше да признае, но когато прокарваше пръсти по електрониката, а понякога и през нея, я обземаше познато усещане. Беше ехото на онова, което чувстваш, стиснал меч в ръката си, и усети тръпката на очакването при мисълта, че този меч обхваща
Огнен меч.
Човечеството така и не беше успяло да се научи, че мечовете са опасни, ако ги оставиш да се въргалят наоколо, макар че се беше напънало, колкото му беше по силиците, да се погрижи рискът меч с подобни размери да се задейства по случайност да е малък. Ех че ободряваща мисъл. Хубаво беше да си мислиш, че човечеството прави разлика между това да си гръмне планетата случайно или нарочно.
Замърсяване бръкна в следващата кутия със скъпа електроника.
Стражът, който пазеше дупката в оградата, изглеждаше озадачен. Усещаше, че в базата са настъпили вълнения, ала радиостанцията му като че не хващаше нищо освен статично пращене, а картата пред него отново и отново привличаше погледа му.
Беше виждал много карти за самоличност, откакто служеше — военни, на ЦРУ, на ФБР, че даже и на КГБ, — и тъй като беше млад войник, тепърва му предстоеше да проумее, че колкото по-незначителна е една организация, толкова по-внушителни са картите й за членство.
Тази беше адски внушителна. Прочете я пак, като мърдаше устни — от „Лорд-протектор на данъците и таксите на Британската общност“ през онова за реквизирането на всички подпалки, въжета и запалителни масла, та чак до подписа на първия Лорд-адютант на Армията за издирване на вещици, Хвалете-го-вси-вие-творения-Господни-и-Бягайте-от-разврата Смит. Нют прикриваше с палец онова за Деветте пенса на вещица и се мъчеше да прилича на Джеймс Бонд.
Най-накрая будният ум на постовия откри дума, която реши, че му е позната.
— Какво е това тук — рече той подозрително, — дето пише, че трябвало да ви даваме чепове?
— О, трябват ни — отвърна Нют. — Горим ги.
— К’во?!
— Горим ги.
Постовият се ухили до уши. А на него му разправяха, че нравите в Англия били меки.
— Ха така! — възкликна той. Нещо се притисна в кръста му.
— Пусни оръжието! — заповяда зад гърба му Анатема. — Или ще съжалявам за онова, което ще ми се наложи да направя.
„Е, вярно си е — помисли си тя, щом забеляза как мъжът се вцепени от ужас. — Ако не пусне оръжието, ще открие, че това е пръчка, и аз ще съжалявам, че ще ми се наложи да се оставя да ме застрелят.“
На главния портал сержант Томас А. Дайзенбъргър също си имаше проблеми. Някакъв дребосък с мръсен шлифер постоянно го сочеше с пръст и мърмореше, докато някаква дама, мъничко напомняща на майка му, му приказваше настоятелно и току се прекъсваше с друг глас.
— Наистина е жизненоважно
— Видиш ли ми пръста? — кресна Шадуел, който все още имаше връзка с главния мозък, но тази връзка представляваше дълга-дълга, доста разнищена връв. — Глейш ли го? Тоя пръст, мумченце, може да те прати да си вийш Създателя!
Сержант Дайзенбъргър се взираше в черно-лилавия нокът на педя от лицето му. Като нападателно оръжие той се класираше доста нависоко — особено ако някога го бяха използвали при приготвянето на храна.
В телефонната слушалка не се чуваше нищо друго освен пращене. Бяха му наредили да не напуска поста си. Раната му от Виетнам беше започнала да се обажда 70 . Зачуди се колко ли голяма беля ще си навлече, ако стреля по цивилни неамериканци.
70
Беше се подхлъзнал и паднал под душа в хотела по време на отпуската, която прекара там през осемдесет и трета. Сега просто гледката на жълт калъп сапун можеше да му навее почти фатални възпоминания.
Четирите велосипеда спряха малко преди базата. Следи от гуми в праха и петно от бензин сочеха, че и други пътници бяха спирали там за кратко.
— Защо спираме? — попита Пепър.
— Мисля — отвърна Адам.
Трудно беше. Онази част от ума му, която познаваше като себе си, все още си беше там, но се опитваше да плува върху фонтан от буйстващ мрак. Онова, което знаеше, за което мислеше, беше, че тримата му спътници са стопроцентови човешки същества. И преди им беше навличал неприятности — от сорта на скъсани дрехи, орязани джобни пари и тъй нататък, — но тази тук неприятност почти със сигурност щеше да им струва повече, отколкото да им забранят да излизат и да ги накарат да си подредят стаите. От друга страна, нямаше кой друг.
— Добре — рече той. — Според мен ни трябва това-онова. Трябват ни меч, корона и кантар. Те се вторачиха в него.
— Ама къде, тука ли? — възкликна Брайън. — Тука няма нищо такова.
— Знам ли — отвърна Адам. — Като се замислите за игрите, дето, такова, сме ги играли, нали се сещате…
За капак на всичко, сполетяло през този ден сержант Дайзенбъргър, една кола спря пред портала, плувайки на педя от земята, защото си нямаше гуми. Нито пък боя. Имаше си виещ се подире й син дим и като спря, викаше „пссссс! псссс!“ като желязо, което изстива, след като е било нажежено до много висока температура.