Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— „Звездата на Азия“ — каза генерал Ким.
Полковник Хурани си погледна часовника. Беше един след полунощ.
— Кога ще отплаваме?
— Приливът тук, в залива Янхунг, е слаб, така че може да отплавате по всяко време. Корабът е натоварен и зареден с гориво и хранителни продукти.
Хурани се обърна към единия от хората си и заговори на арабски.
— Какво ще кажеш? — Изслуша дългия отговор и после погледна генерала. — Асад Мухамад е нашият технически експерт по ракетите „Нодонг–1“. Иска да ги види, преди да потеглим.
Изражението на Ким
— Може да направите огледа по време на пътуването. Уверявам ви, че всичките десет ракети, които купи вашата страна, са на борда.
— За съжаление Асад не се чувства добре в морето. Така че предпочита да види ракетите сега, защото по всяка вероятност ще прекара пътуването в каютата си.
— Странно, че такъв човек е избран да придружава ракетите до Сирия — хладно отбеляза Ким.
Хурани присви очи. Правителството на страната му плащаше сто и петдесет милиона крайно необходими долари за стратегически ракети със среден обхват и Ким нямаше право да се съмнява в него.
— Той е тук, защото знае всичко за ракетите. Работил е с иранците, когато са купили „Нодонг“ от вас. За жалост страда от морска болест. Така че ще провери десетте ракети сега и ще заминем на разсъмване.
Генерал Ким имаше заповеди да стои със сирийците, докато корабът им не отплава, и беше казал на съпругата си, че ще се върне в Пхенян сутринта, но ако останеше с гостите, щеше да загуби няколко часа с новата си любовница.
— Добре, полковник. Ще уведомя началника на пристанището, че „Звездата на Азия“ ще отплава чак на зазоряване. Хайде да се качим на борда. Ще ви покажа каютите, за да се настаните, а след това господин Мухамад ще инспектира новите ви играчки.
Шофьорът отвори вратата. Ким понечи да слезе, но полковник Хурани сложи ръка на лакътя му и каза:
— Благодаря, генерал е.
Усмивката на Ким беше искрена. Въпреки културните различия и вродената си подозрителност, плюс потайността, обграждаща мисията, той почувства, че харесва полковника.
— Няма за какво.
Тримата сирийци имаха самостоятелни каюти, но само минута след като им ги показаха, се срещнаха в тази на полковник Хурани. Асад Мухамад донесе куфарче и седна на леглото. Хурани се настани зад бюрото под единия илюминатор. Най-възрастният от тримата, професор Валид Халиди, се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. А после Хурани направи нещо много странно. Докосна ъгълчето на окото си и поклати глава, след това посочи ухото си и кимна. Полковникът показа осветителното тяло на тавана и евтината месингова лампа на бюрото и попита:
— Колко дълго мислиш, че ще продължи проверката, Асад?
Асад Мухамад беше извадил миниатюрен касетофон от джоба на сакото си и сега го включи. Разнесе се дигитално промененият глас на Хурани, единствения член на екипа, който знаеше английски.
— Мисля, че не повече от няколко часа. Най-много време ще отнеме махането на капаците за наблюдение. Проверката на веригите е лесна.
Хурани също извади касетофон от вътрешния джоб на сакото си, сложи го
— Има само две подслушвателни устройства — прошепна Макс Ханли. — Корейците наистина вярват на сирийските си клиенти.
Хуан Кабрило, председател на Корпорацията и капитан на търговския кораб „Орегон“, отлепи фалшивите си мустаци. Кожата отдолу беше по-светла от пластовете крем с цвета на слънчев загар, който беше използвал, за да я направи по-тъмна.
— Напомнете ми да кажа на Кевин от Работилницата за вълшебства, че лепилото му не струва.
Извади шишенце от въпросното лепило и намаза мустаците.
— Адски беше смешен, докато се опитваше да ги задържиш да не паднат — отбеляза Хали Казим, трето поколение американец от ливански произход, наскоро назначен за директор по безопасността, охраната и наблюдението на „Орегон“. Той беше единственият член на екипа, който не се нуждаеше от грим, за да мине за човек от Близкия изток. Проблемът беше, че не говореше достатъчно арабски дори да си поръча храна в ресторант.
— Радвай се, че корейците оставиха преводача на летището — каза Кабрило. — Така обърка краткия монолог, който уж беше научил наизуст, че го издекламира като стихотворение, докато пътувахме с колата. Предложението ти за проверка на ракетите прозвуча по-скоро протоколно, отколкото научно.
— Съжалявам, шефе — отвърна Казим. — Хич ме няма в езиците.
— То пък в какво ли те има — подразни го Хуан Кабрило.
— Как сме с времето? — попита Макс Ханли, президент на Корпорацията и отговарящ за операциите на кораба, особено за лъскавите му магнитохидродинамични двигатели. Кабрило преговаряше за договорите, които приемаше Корпорацията, и съставяше голяма част от плановете им, а Макс се грижеше „Орегон“ и екипажът му да са готови за задачата. Въпреки че бяха наемници, членовете на екипажа на „Орегон“ поддържаха в организацията си корпоративна структура. Освен че беше главен инженер на кораба, Ханли ръководеше ежедневната администрация и беше директор на компанията по човешките ресурси.
Сега, с широки дрехи и с чалма, той изглеждаше малко по-висок, отколкото беше всъщност. Кафявите му очи постоянно бяха нащрек; оределите коси на червеникавия му череп бяха кестеняви. Ханли беше с Хуан от деня на основаването на Корпорацията и Кабрило смяташе, че ако не е заместникът му, отдавна да е зарязал бизнеса.
— Трябва да предположим, че Гундерсон Дребосъка е излетял веднага щом е могъл. Вероятно вече е в Сеул — рече Хуан. — Еди Зенг разполагаше с две седмици да заеме позиция, затова ако в момента не е до този кораб в подводницата, няма да успее. Ще изплава на повърхността едва когато потеглим, а тогава ще е късно да се откажем. Тъй като корейците не споменаха, че са заловили миниподводница в пристанището, може да допуснем, че е готов.