Досиетата „Орегон“
Шрифт:
— Какво става? — извика Кабрило.
— Лебедките не теглят — мрачно отвърна Макс. — Нулево движение на дъното.
— Осемдесет процента!
— Хуан!
— Действай! И свали предпазителите на двигателите. — Гласът на Кабрило трепереше от гняв. — Премини червената линия, ако трябва! Няма да оставим тези хора да умрат!
Макс се подчини и въведе няколко заповеди, които казаха на компютъра да пренебрегне увеличаващата се в грамадните охлаждащи помпи горещина. Стълбовете за температурата на екрана станаха
— Съжалявам, милички.
„Орегон“ се тресеше. Всяко потреперване пронизваше гърдите на Хуан като стрела.
— Хайде, копеле — изръмжа той. — Давай!
В залива отекна тътен — усещаше се по-скоро с кожата, а не с ушите. Гъст облак пепел забули върха на планината и земята се разтресе толкова силно, че брегът сякаш се превърна в течност. Вулканът се готвеше да изригне.
Хуан беше заложил всичко и бе на път да загуби. Вече беше късно да се върне, за да спаси поне някои от китайците. Сълзи пареха очите му, но челюстите му останаха стиснати.
— Трябва да срежем въжетата — каза Макс.
Кабрило не отговори.
— Хуан, трябва да тръгваме, ако искаме да се мъкнем живи!
Кабрило го знаеше. Отровният облак от вулкана щеше да задуши всичко живо. Той обаче продължи да мълчи.
— Движение! — изведнъж извика Ерик. — Лявата лебедка се движи с пет метра в минута.
— Сигурно се прехлъзга — възрази Макс.
В същия миг слънцето се скри. Мракът връхлетя толкова бързо, че очите на Кабрило се насълзиха. Едва виждаше „Селандрия“ във вихрушката сажди. Горещата пепел пареше ръцете му. Той пак вдигна бинокъла. Не можеше да разбере дали „Селандрия“ е помръднала, или Макс е прав и котвата се е изплъзнала.
Стори им се, че измина цяла вечност. Стоун не отместваше очи от индикаторите за скоростта, които упорито показваха нула.
А после, на фона на изригването, „Селандрия“ издаде стон — предсмъртен, почти човешки звук, сякаш вече не издържаше на огромното напрежение на буксирното въже и бурята.
— Издърпахме го — извика Ерик, щом индикаторите за скоростта леко помръднаха.
Макс отново включи екрана на компютъра.
— Движение и върху двете лебедки.
— Скоростта на дъното е десет метра в минута. Петнадесет. Двадесет…
Скоростта продължаваше да се увеличава. Тори стисна ръката на Хуан. „Орегон“ започваше да извлича „Селандрия“ в морето. Килът й се влачеше по скалите. А после дойде една голяма вълна и корабът се издигна върху нея в първия си миг на свобода.
— Измъкнахме го! — извика Кабрило и чу радостните възгласи на екипажа в оперативния център. Някой, вероятно Макс, който беше много сантиментален под фасадата на корав и невъзмутим човек, наду сирената — пронизителен, отекващ над вълните звук за поздрав.
— Още сме в опасност
Слязоха в оперативния център и Кабрило нареди да намалят тягата и да пуснат на главния екран картината от обърнатата назад камера.
Водата около ватерлинията на „Селандрия“ се пенеше, а „Орегон“ се движеше все по-бързо в залива.
— Господи! — ахна Тори.
Изведнъж върхът на планината изчезна. От кратера на вулкана се изля черна стена, бурна, клокочеща маса, която сякаш беше жива. Всичко рухваше пред яростта й. Стогодишни дървета се чупеха като кибритени клечки. След секунди чуха и оглушителната експлозия.
Китайците на борда на „Селандрия“ побягнаха да се скрият. Лавата се спусна по склона във взрив от пара, поглъщаше изоставените на брега кораби. Шлепът с рудопреработвателната фабрика се преобърна.
— Дръжте се — викна някой, когато пепелта обви „Селандрия“ и замъгли образа от камерата.
Ураганът от пепел и пемза удари „Орегон“ като ковашки чук, строши прозорците и го люшна така, че перилата на десния борд забърсаха вълните. Корабът обаче продължи да се движи и след минути излезе от облака.
Никой не помръдна и не проговори. Всички наблюдаваха екрана. Секундите течаха бавно като разтопено олово. А после носът на „Селандрия“ изведнъж се появи от завесата пепел като оживял призрак. Корпусът беше покрит с лепкав прах, но никога не бе изглеждал по-красив. Екипажът все още чакаше и гледаше леко движение привлече вниманието на всички. Марк Мърфи бързо увеличи образа, когато вратата на горната палуба предпазливо се открехна. Отвътре излезе човек, огледа се и после направи знак на някого в кораба. След секунди на палубата изскочиха десетина души и заподскачаха в облаците пепел — танцуваха да отпразнуват оцеляването си.
Морис се появи като по магия. Носеше поднос с три бутилки шампанско и кристални чаши.
— Е, кое беше копелето? — прошепна Тори в ухото на Хуан по време на шумното празненство.
— Какво?
— Докато бяхме на мостика, ти викна: „Хайде, копеле, давай!“ Кое копеле? „Орегон“ или „Селандрия“?
— А, не. Нямах предвид корабите.
Ъгълчетата на устата й се вдигнаха, после устните й се отвориха в ослепителна усмивка.
— Макс има право. Ти си хитър негодник. Имал си предвид вулкана. Майката Природа.
Кабрило се усмихна доволно.
— Знаех, че ще има силно земетресение точно преди вулканът да изригне. Напоената с вода почва се втечнява. Това можеше да ни позволи да измъкнем „Селандрия“.
— На косъм, а?
— Получаваш голямата награда само ако си готов да поемеш голям риск.
— Шефе — обади се Марк Мърфи от оръжейната станция. — Радарът засече нещо на шест мили право напред. Движи се със седем възела.
— Влекачът — каза Макс.