Един наивник на средна възраст

Райнов Богомил Николаев

Може да се случи понякога, разбира се, да направиш нещо и на своя глава. Като оная история с генерала. Но това, представете си, скъпа, съвсем не ми пречи да спя. Моят шеф, понеже е шеф, би могъл спокойно да нареди да очистят тоя черен генерал. А понеже аз утре или други ден също ще бъда шеф, значи, само съм използувал в аванс правата си. И никаква неправда не ми тежи на съвестта. Защото тоя пълководец в пелени бе един изпечен мошеник. А мошеникът по право трябва да получи своето.

И за това, което се случи на тая жена оттатък, дето лежи в мъждивата светлина на синята нощна лампа,

аз също не нося никаква отговорност. Тя също не е отговорна, разбира се, не казвам обратното, просто така е устроена, само че аз не съм господ и не съм я създавал, нито съм създавал всичко, което ни трови и спъва тук наоколо, така че излишно е да крещи в лицето ми.

И за това, което тепърва ще се случи, аз също не съм длъжен да отговарям. И ако има риск, той е за всички ни. Защото в края на краищата аз също мога да бъда изхвърлен като парцал на боклука и никои няма да тръгне да ме оплаква, и никой няма дори да си спомни за мене и да забележи, че съм изчезнал. Ще изчезна просто така, сякаш не съм заемал място в пространството, защото тоя свят е тъй пренаселен с хищници, че заемат мястото ти, преди още да си го освободил.

Което, естествено, съвсем не значи, че ще се предам окончателно. Това е хубаво при нашата професия, че се научаваш да предвиждаш и най-лошото. И това е доброто, когато си сам, че свикваш да не разчиташ на никого.

Засега всичко подсказва, че ще успея да изплувам отново. Ще изплувам и ще натрия носа на тая Елен, която след като три години ме е лъгала по два пъти-седмично с незначителни паузи по време на месечните неразположения, сега има нахалството да негодува, че аз съм я лъгал. Ще й натрия носа. Ще я извикам при себе си, когато ме преместят в Париж или Рим, ще й покажа новия си дом, ще я заведа в един луксозен ресторант, ще прекарам с нея част от нощта, а сетне пътем ще й кажа:

— Повиках те всъщност, за да уредим въпроса с развода.

А ако ме пратят в запаса… Е, ако ме пратят в запаса, нека върви по дяволите тая бакалска щерка. В края на краищата на тоя свят има толкова мръсници, че не можеш да се разплатиш с всички. Във всеки случай няма да се съглася да ме деградират до помощник-архивар в някоя периферна канцелария. Ще се оттегля в едно малко спокойно градче като моето, но само не в моето, дето на всяка крачка ще ме дебнат лоши спомени и дето майка ми ще ми смуче парите. Ще потъна в някое малко градче, ще си купя къщичка с градинка и ако се налага, дори ще ходя в неделя на църква. А около мене ще витае славата на човек от секретните служби и хората ще ми свалят шапка и дори ще се побояват от мене. А това е най-сигурният, ако не и единствен признак за истинско уважение. Наполеон може да е изглеждал дребен по нощница пред леглото на Жозефина. Но в барутната буря при Аустерлиц той съвсем не е изглеждал дребен.

* * *

Пристигаме по обяд и Андрей ни чака в колата, и аз най-първо закарвам Мери в нейната моминска квартира, помещаваща се в мансардата на посолството. Жената е съвсем апатична, дори направо сънлива, защото своевременно съм облекчил неспокойството й с поредната морфинова доза. Нареждам на моя боксьор в оставка да отведе секретарката до стаята й. Сетне се отбивам до

Бенет, но той е излязъл, И понеже в момента нямам настроение да давам отчет на посланика или да бъбря със симпатичния Адамс, решавам да прескоча до в къщи, за да взема една баня и да отдъхна.

Излизам освежен на балкона и оставям очите си да отпочинат върху обширната зеленина на парка. В тоя град се диша значително по-леко, отколкото в жегата на Истанбул.

Обаче това е само видимост. Защото дори по тоя мирен банален маршрут от посолството до къщи имах подозрението, че някой се движи подире ни. Може би съвпадение или мнителност, но черната волга ме изпрати почти до входа на жилището. Обикновена протоколна любезност, която обаче не ми позволи да разменя с Андрей дори една дума по занимаващата ме тема.

А може би тая протоколна любезност се дължи именно на Андрей. Той, разбира се, не може да издрънка нищо съществено, обаче това, което е в състояние да издрънка, ще бъде напълно достатъчно, за да отложи операцията за неопределено време, вероятно някъде докъм второто пришествие. Но ако Андрей си е позволил да влезе в двойна игра, Бенет положително ще бъде в течение. Бенет може да няма въображение, обаче познава правилата на професията.

Долу на шосето са застанали двама милиционери в кафявозеленикавите си униформи. Това са, разбира се, офицери по движението, но тая подробност не пречи по гръбнака ми да полазва оня добре познат и твърде неприятен хлад. Не, в Истанбул въпреки жегата положително се диша по-леко.

Часът е пет, когато се връщам в посолството, поръчвам да извикат Бенет и влизам в мрачните простори на кабинета си. Помощникът ми се отзовава тутакси на поканата и след неизбежното ръкостискане подхвърля:

— Надявам се, че сте доволен от пътуването…

— В общи линии — да… Операцията беше болезнена, но необходима.

Отварям чекмеджето и заедно с цигарите вадя миниатюрното магнитофонче, за да си припомня мотива на оная невинна детска песничка.

— И двете валета ли пожертвувахте? — пита Бенет, в чиято глава, изглежда, непрекъснато се раздават карти.

— По необходимост…

— …И макар че господ е казал: „Не убивай!“

— На господ му е било лесно — забелязвам. — Силният може да си позволи и лукса да не убива. Ние обаче не сме чак толкова силни.

Поглеждам замислено прозореца с опушения калкан, сякаш за да проверя дали е още на мястото си.

— А вие какво имате да ми кажете?

— По-маловажното е, че сварих преди малко Мери горе в мансардата, тъкмо когато си биеше морфин…

— Да-а — произнасям тъжно. — Тя е вече съвсем амортизирана.

— Почва се с алкохол, а се свършва с наркотици — добавя назидателно Бенет, за когото само покерът е признак на душевно здраве.

— Всеки не може да бъде в нашия занаят, Бенет… Той не е за слаби хора. Вземете мерки да бъде върната незабавно обратно. А какво е по-важното, което имахте да ми кажете?

— По-важното е, че снощи вашият Боян за пръв път е преспал у щерката на оня…

— Шшшт! — слагам пръст на устните си. — По-тихо, Бенет, да не изплашите птицата на щастието!

Облягам се на стола си и отново отправям поглед към прозореца.