Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Подготвили сте го или го провеждате?
— Всъщност провеждам го. Защото без предварителна проверка не бих могъл да предприема и следващите ходове, нали?
— Не споря. Само ви моля да се изразявате точно.
Ясно е, че тоя кокосов орех, докато ме гледа с тия бледи очи, не слуша думите ми, а следи мислите ми. Налага се, прочее, да предприема смъртния скок.
— Щом искате да се изразявам съвсем точно, трябва да ви призная, че операцията вече е в ход. Не дотам, разбира се, че да не може да бъде спряна, ако това ми бъде заповядано,
— Тия думи следваше да ги използувате за увод, а не за заключение — произнася безучастно шефът. Сетне запитва: — А няма ли риск някой да съгледа вашия Тарзан, докато се прекачва от прозореца на момичето в прозореца на кабинета?
— При дърветата, които заобикалят къщата, и при късния час на операциите рискът е минимален.
— Но когато едно действие често се повтаря, рискът почва прогресивно да нараства…
— Затуй операциите ще бъдат сведени до един път седмично. Ние ще се интересуваме главно от документите, които той носи у дома си в събота, защото в събота и неделя разполага с най-много време и следователно логично е да се предполага, че ще има при себе си най-обширните и най-важните документи. А при въпросите, които ни интересуват, сам знаете, че един документ може да даде представа и за редица други, без да е нужно да сме ги видели.
— И така, само в събота?
— Да. Само в събота.
— Този човек е истински роб на работата — забелязва с безцветния си глас и съвсем без връзка червенокосият.
— Оказва се, че действително е такъв.
После той отново минава на въпросите и пита за всичко, включително и за дреболиите, за разположението на помещенията, за привичките на участниците — действуващи и потърпевши, — дори и за шперцовете и фотоапаратурата, на която съм се спрял.
— Още едно уиски? — пита шефът, след като установява, може би с известна скръб, че в главата му не са останали вече никакви въпроси.
— Благодаря. Бих предпочел малко сода.
Той налива на мене и на себе си сода, поставя в своята кубче лед и няколко капки уиски за цвят и бавно отпива.
— Вашата комбинация има една страна, която ми харесва: тя е проста, в нея са заангажирани малък брой лица, рискът е ограничен до възможния минимум, а ефектът би могъл да бъде твърде голям. Но трябва да ви кажа, че в оценката ми има и два минуса.
Той замълчава и ме поглежда, за да провери дали се досещам кои са тия два минуса.
— Първо, позволили сте си прибързани действия. Вие само ни уведомихте за възможностите. И тутакси сте пристъпили към използуването им, без да сте получили разрешение за това. Така че по тоя пункт специално бих могъл да се запитам какъв смисъл всъщност има вашето идване? Защото вие действувате точно като оня момък, който най-първо спал с момичето, а после поискал ръката му.
Той замълчава, обаче продължава да ме гледа и моят израз на покорност и кротко разкаяние
— Вие, предполагам, четете вестници и вероятно разбирате, че ситуацията в момента съвсем не е подходяща за скандали. Възможностите и настроенията за намаляване на напрежението се засилват, а в такива периоди някои фактори у нас стават твърде придирчиви към дейността ни и всеки гаф ще бъде използуван за раздухване на кампания срещу нашите органи. Разбира се, ние с вас знаем добре, че периодите на разведряване са преходни и само студената война е трайна. Обаче това го знаем аз и вие, а някои други хора не го знаят.
Той отново прави пауза.
— Второ: не ми харесва това, че сте прибягнали до наркомани. С наркоманите трябва да се внимава. Удобството при тях е, че лесно се вербуват и още по-лесно се държат в подчинение. Но това са неуравновесени хора. Това са отрепки.
— За нещастие, ние винаги сме принудени да подбираме нашите хора между техните отрепки — позволявам си да забележа.
— Неизбежно е — съгласява се шефът. — И все пак дори и между отрепките съществуват степени. Наркоманите са от най-лошия вид. Ето, вие вече сте принуден да търсите начин, за да се освободите от единия.
— Това не е трудно. Стига да приемете предложението ми.
— Принуден съм да го приема. Вие ме поставяте в такова положение, че искам или не искам, ще трябва да ви дам дъщеря си за жена.
— Много съжалявам… — опитвам се да кажа.
— Съвсем не съжалявате. Така че спестете ми поне излишните реплики — прекъсва ме шефът. Сетне добавя: — А шафнера наистина освободете окончателно. — Той става, за да ми даде знак, че разговорът е приключен, и аз също съм принуден да стана, макар че ми се иска да застъпя още една тема.
— Доколкото съдя по вестниците, оная моя африканска история отново се раздухва — осмелявам се да подхвърля.
— Раздухва се — потвърждава шефът. — И то не във ваша полза.
Той отново ми отправя външно безучастния си поглед.
— Съветвам ви, разбира се, да не се тровите прекомерно с тая история и да запазите нервите си за деловата работа. Засега ние възпираме желанието на някои хора да се ровят повече от необходимото в биографията ви… А за в бъдеще всичко ще зависи от вас. В случай, че операцията ви успее… Нали знаете: победителите не ги съдят!
Шефът е изчезнал нейде във вътрешностите на вилата, а аз съм останал в компанията на някакъв мургав субект в една малка стаичка до преддверието, защото, преди да напусна тия места, трябва да свърша още една работа.
Някакъв невидим звънец заглушително иззвънява в помещението и аз виждам в малкия телевизионен екран, поставен над масата, да се появява образът на момъка с китарата.
— Това вашият човек ли е? — пита мургавият.
— Той е.
Човекът натиска някакъв бутон и аз виждам на екрана как чорлавият прониква през автоматичната врата в градината.