Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Разбирам. Но вие, ако не се лъжа, сте имали същите резерви и към предшественика ми…
— Да. И те напълно се оправдаха.
— И резервите ви естествено и тогава не са били от лично естество.
— Разбира се, че не.
— В такъв случай, щом вашата неприязън не е предизвикана от нашите личности, би следвало да се заключи, че тя е адресирана пряко към института, който ние представяме.
— Но вие… Но това е нечувано — започва посланикът с негодувание.
Обаче ако тоя човек скъпи времето си, аз също скъпя
— Извинете ме за нахалството да надзъртам в мислите ви…
После щраквам магнитофончето, правя кръгом и отново поемам дългия път между бюрото и вратата, този път в обратна посока.
Жена ми е използувала деня, за да внесе известен уют в стандартния ни апартамент, обзаведен с мебели на посолството. По параграфа на домакинството тя е винаги изрядна, не защото се съсипва от работа, а защото знае да кара хората около нея да работят, и тая черта навярно е получена в наследство от бащата бакалин, който не е натрупал доларите си само с две голи ръце.
Когато се прибирам привечер, квартирата вече свети от чистотата, а през отворената врата на спалнята се вижда ясно, че леглото ми е изнесено, за да бъде поставено вероятно в третата стая. Подвижната масичка в хола е заредена с още неразпечатани бутилки и във вазите има свежи цветя. Колкото до самата домакиня, тя се е разположила до широката маса и нарежда пасианс.
— Имам чувството, че ще умра от скука в тоя град… — въздъхна Елен, като вдигна очи при влизането ми, за да ги сведе тутакси отново към картите.
Фактът, че проговаря още в първата минута, е сам по себе си красноречив. Тя наистина ще се пръсне от скука.
— Ако питаш мене, дипломатите навсякъде по света еднакво скучаят и еднакво се развличат… Така че не виждам с какво тоя град е по-лош от който и да било друг. Всяка седмица става по някой прием и всяка вечер — по някоя сбирка тук или там. Тая вечер например сме канени у съветника.
Елен вдига поглед от картите и по лицето й се появява известно оживление:
— А!… И ти не можа да ми звъннеш по телефона, а ми го казваш чак сега!
— „Чак сега“ е шест часът. А ние ще бъдем там в осем.
При друг случай тя навярно би ми отговорила, че жената не може нищо да направи за два часа и че женското приготвяне не е като мъжкото — да смениш една риза и една вратовръзка, и че изобщо аз съм най-неакуратният човек, който тя е срещала, и съм свикнал да мисля само за себе си и… и други подобни. Но в момента, както вече казах, тя се пръска от скука и перспективата за едно скорошно показване пред обществото я възбужда, и мисълта, че й предстои да се срещне очи в очи със съпругите на моите колеги ражда у нея напрежението на състезателя преди съдбоносния старт. Така че тя само отблъсква с небрежен жест вече ненужните карти, става и се отправя за банята.
— Всъщност, какво ще е това: обикновено
— Тая вечер всичко е специално в наша чест — бързам да уточня, да не помрачавам оживлението й. — Но както ме увери съветникът, те правят тия неща без всякакви церемонии.
Аз съм се разположил в едно от креслата на хола и съм си налял два пръста уиски, за да отдъхна от суетнята на изминалия ден и да събера мислите си. Обаче Елен не ми дава възможност да събера мислите си.
— Посланикът канен ли е? — чувам гласа й от спалнята.
— И да е канен, не вярвам да дойде.
— Изглежда, не си успял да се харесаш на началството.
— Не съм се и опитвал. Той се опита да заеме пред мене някакви пози на голям шеф, но мисля, че го поставих на мястото му.
— Коя фасада му извади? Наивната или заплашителната? — любопитствува жена ми.
— Показах му и двете страни на монетата.
— Дано само да не е видял и това, което се крие помежду тия две страни.
Взимам чашата си и ставам, защото тоя маниер да се разговаря през две помещения ме дразни. Когато се изправям на входа на спалнята, Елен е още в Евино облекло и тъкмо подбира най-подходящото за случая бельо. Тя изглежда също така, както и преди три години, да я вземе дяволът: стройна и с изразително изгънат силует на съответните места, без тромавост и затлъстяване, почти като девойка, която току-що се е превърнала в жена. Само в лицето й няма нищо от израза на девойка. Безукорно красиво, но високомерно и студено и с едни тъмни очи, в които лежи стаен опитът, да не кажа покварата.
Елен улавя погледа ми, но продължава да се занимава със сутиена, който току-що е избрала, и само промърморва:
— Ти си слаб човек, мили…
Това „мили“ тя го употребява спрямо мене, разбира се, главно в иронична интонация.
— Тая оценка вече ми е известна. Но трябва да ти кажа, че ти си единствената, която ми даваш подобна оценка.
— Изглежда, че другите са по-възпитани от мене — промърморва жената, като поставя сутиена си и се заема с комбинезона.
— Не! — възразявам. — Изглежда, че ти си единствена, пред която съм проявил слабост. Защото всички останали мислят обратното.
— Сигурен ли си? — поглежда ме Елен, преди да си навлече полупрозрачната дреболия, гарнирана с черна дантела. — О, ти, разбира се, можеш да бъдеш и твърде опасен, не отричам. Обаче това не значи, че си силен. Нито че непременно всички те смятат за силен. Ако те смятаха наистина за силен, нямаше да те пращат чак тук, на Балканите, за да проверяват силите ти.
И за да покаже, че с тая тирада изчерпва бележките си, тя навлича черния комбинизон и ми обръща гръб.
— Ти знаеш, че такива краткотрайни премествания са обичайни преди всяко повишение — подхвърлям.