Един наивник на средна възраст
Шрифт:
После вероятно съм припаднал от изтощение, от задуха и най-вече от тоя подлудяващ страх — страха от тясното пространство.
Съвзех се едва когато чух нейде от много далеч да се разнася спокойният глас на баща ми:
— Хайде, върви да спиш!
Опитах да се измъкна, но нямах сили да помръдна и стана нужда да дойде майка ми да ми помогне. Вече бе вечер или нощ и аз рухнах като тежък предмет в леглото и едничката ми мисъл бе, че не бива никога повече да се озовавам в тоя адски гардероб.
Това бе, разбира се, лесно да се реши, но трудно да се изпълни и така се случи, че впоследствие
Човекът върху дивана се пробужда по някое време, сяда, хвърля поглед към моя ъгъл, а сетне поглежда часовника си. Аз вече едва се държа на крака, болката в глезените е станала непоносима, а също и отвратителната тръпка в колената.
— Ще падна — казвам.
— Няма да паднеш — възразява спокойно баща ми.
И излиза в градината. Но той често се връща за това, за онова в хола и нямам никаква възможност да напусна ъгъла, и предпочитам да вися като дрипа тук, в тоя ъгъл, на тая голяма и добре проветрена светла стая, отколкото да бъда заврян отново в тясното тъмно пространство между долния рафт и мозайката. Едничкото, което си позволявам от време на време, е да се пооблегна на стената и само тоя краткотраен отдих ме предпазва да не се строполя на пода, но това е съвсем относителен отдих, понеже продължавам да стоя изправен на своите болни крака, а не на нечии чужди.
Той ме държи така в ъгъла, четири часа, шест часа, осем часа, в зависимост от туй, каква оценка е дал на провинението ми. Сетне, като поглежда часовника си, заповядва:
— Хайде, върви да си учиш уроците!
— Гладен съм — промърморвам, като се отпускам на близкия стол.
— Ще ядеш чак утре заран! Хайде, върви да си учиш уроците!
Наказанието в ъгъла беше обичайният му номер. Но той имаше достатъчно въображение, за да го разнообразява и с разни други номера. Хрумванията му идваха от самото естество на провиненията ми. Когато веднъж бях разсипал мастилницата върху паркета в стаята, той ме накара да оближа цялото мастило с език.
— Ще се отрови детето — позволи си да каже майка ми.
— Няма да се отрови, ще стане по-внимателен — възрази баща ми.
Наистина не се отрових. Само повръщах дълго в банята, тъй като погнусата гърчеше вътрешностите ми и устата ми не можеше да се измие от метално-сладникавия вкус на мастилото.
Друг път, понеже бях минал с кални обувки по алеята от мраморни плочи в градината, той ме накара да измия всички плочи с четка и вода. С четка за зъби, разбира се, тъй като другото би било прекалено лесно. Миенето продължи целия следобед и коленете ми се разраниха от лазене по плочите, а баща ми минаваше
— Да не оставяш нито помен от кал, защото ще те накарам и нея да оближеш.
Трети път ме наказа с копчетата.
Тъкмо се бях прибрал от училище и не бях успял да съблека балтона си, и баща ми забеляза, че дрехата е без копчета, защото винаги забелязваше такива работи. Най-напред бе паднало едното, а после и другото и дори не бях усетил кога съм ги загубил.
— Къде са ти копчетата?
— Откъснали са се…
— Къде са?
— Не знам. Паднали са някъде…
— Ела тук!
Той ме отведе в брачната спалня, извади от гардероба стария си шлифер и торбичката, дето се трупаха непотребните копчета.
— Вземи от шкафчето игла и макара и ги заший всичките!
— Къде да ги зашия?
— Върху шлифера. Ще шиеш навсякъде, додето има място.
И започнах да шия, като подтисках глада и отегчението си. Когато свърших най-сетне, вече бе нощ, защото това бе главният секрет в наказанията на баща ми — тяхната продължителност. Целият шлифер бе обшит на всеки квадратен сантиметър с копчета: и големи и малки, и стъклени, и пластмасови, и кокалени, и седефени, и от ризи, и от балтони, и от дамски дрехи. Беше се получила една действително странна дреха и би било интересно да я запазя като свидетелство за бащината си изобретателност. Но след като видя резултата от старанията ми и мълчаливо го одобри, баща ми нареди:
— А сега вземи ножицата и ги разший!
Трудно е да се изброят всичките му хрумвания от тоя род и не виждам каква полза има да ги изброявам. Но едно от най-неприятните наказания, при чийто спомен още чувствувам мъчителна болка в пръстите на дясната си ръка, беше писането. Достатъчно беше да допусна какво и да било провинение в училище, за да чуя нареждането:
— Ще напишеш ясно, четливо и с хубав почерк: „Когато отивам на училище с неприготвен урок, аз позоря и себе си, и родителите си. Родителите ми правят всичко необходимо, за да стана истински човек, и не заслужават да бъдат позорени. Обещавам, че никога вече няма да се явявам с неприготвен урок!“ Ясно ли е?
— Не съм сигурен дали съм го запомнил точно…
— Седни там! Ще ти го продиктувам. А после ще го препишеш сто пъти.
Сто пъти, защото текстът е сравнително дълъг. Ако е по-къс, тогава — двеста пъти. Изобщо — от обяд до късно през нощта, без разрешение да ядеш или да пиеш вода.
Обикновено той в края на краищата ме намираше след полунощ заспал върху масата и все още неизпълнил напълно посочената бройка. Вдигаше ме леко за яката, сякаш се гнусеше да се докосне до ръката ми, до лицето ми, и нареждаше:
— Върви да спиш! А утре ще ми се издължиш напълно.
Една вечер, когато бях погълнат от поредното преписване в стаята си, а вратата към хола бе леко открехната, дочух случайно разговора между майка ми и баща ми.
— Мисля, че прекаляваш с тия продължителни наказания — казваше полугласно майка ми.
— Трябва да са продължителни, за да има достатъчно време да осъзнае прегрешението си — възрази спокойно баща ми.
— Не знам дали е способен изобщо да осъзнае нещо — въздъхна тя. — Струва ми се, че е просто тъп…