Фаворит
Шрифт:
— Ас майор Дейвидсън какво стана? — поинтересува се Клем, който прислужваше и на двама ни. Известно ми бе, че в неговите очи Бил е почти бог.
— Не знам. — Само че много добре ми бе известно, че твърдата част на седлото го бе ударила право в корема заедно с цялата тежест на коня, препускащ с шейсет километра в час. Господ да му е на помощ, помислих си аз.
Облякох набързо якето си от овча кожа и се запътих към стаята на „Бърза помощ“. Бяла като платно, пред нея разтреперана чакаше съпругата на Бил, Сила, и се опитваше да събере цялата си смелост. Дребната й фигурка беше облечена
— Алън! — облекчено изпъшка тя, когато ме видя. — В момента го преглеждат. Докторът ме помоли да изчакам тук. Според теб как е? Много ли е зле? — Молеше ме за утеха, а аз нямаше как да й я вдъхна. Прегърнах я през рамената.
Разпита ме за падането. Отговорих й, че от това, което съм видял, Бил вероятно е паднал на главата си и може би има леко сътресение.
Вратата се отвори и излезе висок, слаб, добре облечен мъж — лекарят.
— Вие ли сте госпожа Дейвидсън? — Сила кимна.
— За съжаление съпругът ви трябва да бъде откаран в болница. Не бива да го връщаме вкъщи, без да му направят рентгенова снимка.
Той се усмихна ободрително и Сила видимо се отпусна.
— Мога ли да го видя? — попита тя.
Докторът се поколеба, но накрая каза:
— Добре. Само че той е още в безсъзнание. Ударил си е главата. Не се опитвайте да го събудите.
Понечих да тръгна след Сила към болничната стая, но лекарят ме възпря.
— Вие май бяхте господин Йорк — сети се той. Беше ме преглеждал вчера след едно леко падане.
— Да.
— Познавате ли добре тези хора?
— Да. Общо взето, прекарвам с тях повечето време.
Лекарят присви замислено устни, а после каза:
— Нещата не отиват на добре. Проблемът не е в сътресението — има вътрешен кръвоизлив, разкъсан му е далакът. Обадих се в болницата да го приемат като спешен случай веднага щом стигнем.
Преди да е свършил, пристигна линейката. Наизскачаха хора, отвориха задната врата, извадиха носилката и я вкараха в стаята. Докторът влезе с тях. Скоро изнесоха Бил, придружен от Сила — с ясно изписани на лицето й дълбока тревога и опасения.
Мургавото, иначе усмихнато лице на Бил бе оросено от пот и изглеждаше безжизнено и посивяло. Поемаше си въздух на пресекулки, а ръцете му конвулсивно мачкаха одеялото. Най-зловещото беше, че все още бе облечен в шарения си екип в червено и зелено.
— Отивам с линейката. Ще дойдеш ли? — попита Сила.
— Участвам в последното надбягване. Ще дойда веднага щом приключа. Не се тревожи, ще се оправи.
Не бях убеден, тя също.
Линейката замина. Заобиколих сградата с теглилките, прекосих паркинга и се озовах на брега на реката. Темза бушуваше, придошла от наскоро разтопилия се сняг, песъчливо кафява, с петна от белезникава пяна. Водата извираше от мъглата на около стотина метра вдясно от мен, завиваше и с клокочене отново се скриваше в бялата пелена — неспокойна, разлюляна, без ясна посока, точно като мен.
В злополуката с Бил просто имаше нещо съмнително.
Преди време в Бъфало, когато още ходех на училище, учителят ми по математика загуби доста време (повече, отколкото ни се
И ето сега, седем години по-късно, на хиляди километри от онази обляна в слънце класна стая, зъзнейки в английската мъгла, си спомних за моя учител и направих равносметка на фактите.
И така, фактите… Адмирал, великолепният скачач, се засилва в прескок и се сгромолясва без абсолютно никаква видима причина. Служителят от хиподрума прекосява пистата и минава зад преградата от брезови трупи, докато ние с Бил препускаме към нея, но в това няма нищо необичайно. Аз прескачам препятствието и докато се опитвам да зърна Бил, в полезрението ми проблясва смътно някакъв метален сив предмет. Дълго премислях тези неща.
Заключението бе логично и направо трудно за вярване. Трябваше да се убедя обаче дали съм прав.
Върнах се да си прибера чантата и да се претегля за последната гонка, но докато наглася плоските парчета олово, определени от съдията да балансират теглото ми, по уредбата съобщиха, че състезанието се отлага поради сгъстяващата се мъгла.
Всички се втурнаха към съблекалните и започнаха да омитат безмилостно чая и кекса. Хапнах набързо няколко сандвича, докато се преобличах — от закуската беше минало доста време. Уговорих се с Клем да изпрати вещите ми в Плъмптън, където щях да се състезавам след четири дни, и се отправих на немного приятна разходка. Исках да огледам добре мястото на злополуката с Бил.
Разстоянието от трибуните до отсрещния край на хиподрума в Мейдънхед е доста голямо, ако вървиш пеша, и докато стигна, обувките, чорапите и крачолите ми подгизнаха от мократа трева. Беше студено и мрачно. Наоколо нямаше жива душа.
Препятствието — безобидно, лесно за прескок, направено от меки почернели брезови клони и около деветдесет сантиметра дебело при основата, се стесняваше почти наполовина при върха. Нямаше и десетина сантиметра на ширина. Просто най-обикновена, лека преграда.
Огледах земята наоколо — и там нищо особено. Пак се върнах при мястото за отскок. Нищо. Разгледах и участъка, насочващ коня към препятствието — онзи, откъм вътрешната страна на пистата, там, където Бил падна. Отново не открих нищо особено.
Само че намерих това, което търсех, под оградата от външната страна. Лежеше си почти незабележимо сред дългите стръкове трева, покрита със ситни капки роса, свито на кълбо, смъртоносно.
Метална жица.
Навита на руло, голямо около трийсетина сантиметра в диаметър, затисната с парче дърво, дълга сребристосива жица. Единият край бе увит здраво около маркиращия страничен стълб на пистата на височина около шестдесет сантиметра над препятствието толкова здраво, че не успях да го развържа с голи ръце.