Фаворит
Шрифт:
Сила седна на стъпалата и се разплака. Децата приклекнаха около нея, прегърнаха я и се опитаха да й дарят утеха в скръбта й, въпреки че бяха твърде малки, за да разберат целия ужас на случилото се.
След като се наплака. Сила се качи в стаята и си легна. Дръпнах пердетата, завих я и я целунах по бузата. Изглеждаше много изтощена, сякаш едва държи очите си отворени. Надявах се сънят й да продължи дълго.
Отидох в стаята си, преоблякох се и слязох в кухнята. Джоан тъкмо слагаше кафе, яйца с бекон и топли кифлички на масата за мен. Раздадох на децата шоколадчетата,
— Алън? — обърна се към мен най-малкият, петгодишният Уилям. Никога не довършваше репликата си, ако не му отговориш с „Да?“, за да е сигурен, че го слушаш.
— Да?
— Какво е станало с татко?
Разказах им цялата история, без да споменавам за жицата. Те запазиха мълчание известно време след края й, а после едва осемгодишният Хенри попита най-хладнокръвно:
— Ще го погребат ли, или ще го изгорят?
Докато се окопитя, двамата със сестра му Поли вече оживено и с изненадваща осведоменост водеха спор за съответните предимства на полагането в гроб и кремацията. Изпитах ужас, но едновременно с това и облекчение. Спогледахме се с Джоан, която едва се въздържаше да не прихне.
Благодарение на тази невинна демонстрация на детския прагматизъм потеглих към Мейдънхед в много по-добро настроение. Прибрах колата на Бил в гаража и подкарах своя тъмносин „Лотос“. Мъглата се беше вдигнала, но аз се движех с необичайно ниска за мен скорост — размишлявах как да постъпя.
Първо се отбих в болницата. Прибрах дрехите на Бил, подписах съответните документи, уредих всички формалности. Назначиха аутопсията за следващия ден.
Когато пристигнах на хиподрума, вратите бяха заключени — неделя беше. В канцеларията на отговорника по гонките също нямаше никой и беше затворено. Обадих се в дома му, но и там никой не вдигаше.
След известно колебание реших да се обърна направо към най-висшето началство — главния надзорник на Националния комитет за конни надбягвания. Икономът на сър Кресуел Стамп ме уведоми, че ще провери дали господарят му може да се обади.
Казах му, че разговорът е абсолютно наложителен. Малко след това чух гласа му по телефона.
— Дано наистина се обаждате по много важен повод, господин Йорк. Вдигате ме от масата, а съм поканил гости на обяд.
— Сър, знаете ли, че майор Дейвидсън почина вчера вечерта?
— Да. Искрено съжалявам. Наистина много тъжен случай.
Той замълча. Поех си дълбоко въздух.
— Падането му не е злополука — заявих аз.
— Какво искате да кажете?
— Конят на майор Дейвидсън е бил препънат с жица — поясних.
Разказах му за резултатите от огледа при препятствието.
— Уведомихте ли господин Дейс за откритието си? — Господин Дейс беше комендант на гонките.
Обясних, че не съм успял да се свържа с него.
— И затова ми се обаждате. Ясно. — Той помълча. — Добре, господин Йорк, ако сте прав, случаят е прекалено сериозен и не засяга само Националния комитет за конни надбягвания. Трябва незабавно да уведомите
Затворих. Топката бе подадена. Представях си като на живо как говеждото изстива в чинията на сър Кресуел, докато той подгрява жиците.
Полицейският участък се издигаше тъмен, прашен и неприветлив на опустялата в неделния ден улица. Вътре имаше гише и три бюра зад него. Едното от бюрата бе заето от полицай, който четеше вестник с немного прилично съдържание. Ами да, нали полицията не трябва да изостава от престъпниците, помислих си аз.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита ме той и се изправи.
— Тук има ли някой друг? Някой по-главен? — поясних аз. — Става въпрос за… смъртен случай.
— Момент, господине.
Той се скри зад някаква врата в дъното. После се върна и ме покани:
— Заповядайте, влезте.
Заведе ме до някаква вътрешна стая и затвори вратата зад мен.
Мъжът, който стана да ме посрещне, беше нисичък за полицай, набит и леко мургав. Наближаваше четирийсетте. Приличаше по-скоро на боксьор, отколкото на велик мислител, но по-късно се убедих, че мозъкът и физиката му са еднакво добре развити. Бюрото му бе осеяно с книжа и тежки томчета със закони и разпоредби. В стаята бе уютно топло от газовата печка, а пепелникът бе отрупан от фасове. И той очевидно прекарваше неделния следобед в занимания с престъпността.
— Добър ден. Инспектор Лодж — представи се той. Покани ме с ръка да седна на стола пред бюрото му. Той също седна отново и започна да подрежда книжата пред себе си на купчинки.
— Казали сте, че става въпрос за смъртен случай. — От неговата уста собствените ми думи прозвучаха някак глупаво, но тонът му беше съвсем делови.
— Отнася се за майор Дейвидсън… — подхванах аз.
— А, да. Получихме доклад по случая. Починал нощес в болницата след злополучно падане по време на надбягването.
Той учтиво ме изчака да продължа.
— Злополуката е била нагласена — директно заявих аз.
Инспектор Лодж ме изгледа продължително, после извади лист хартия от чекмеджето, разви капачката на писалката си и доколкото видях от мястото си, си записа най-отгоре датата и часа на срещата ни. Методичен човек.
— Най-добре ще бъде да започнем отначало. Вашето име?
— Алън Йорк.
— Възраст?
— Двадесет и четири годишен.
— Адрес?
Издиктувах му адреса, обясних чий е и че през по-голяма част от времето пребивавам там.
— А къде се намира постоянният ви дом?
— В Южна Родезия — отвърнах аз. — В животновъдна ферма близо до селце, което се казва Индуна, на около петдесетина километра от Булавайо.
— Професия?
— Представител съм на баща си в лондонската му кантора.
— Ас какво се занимава баща ви?
— Търговска компания „Бейли Йорк“.
— И с какво търгува вашата компания? — попита Лодж.
— Мед, олово, добитък. Какво ли не. Основната дейност е предимно превозване на различни товари.