Гай-джин
Шрифт:
Йоши гневно го прекъсна.
— Щяхме да имаме повече самураи и техните даймио тук, ако ти не беше съветник, санкин-котай!
— Това беше молба на императора, издадена писмено и представена от принц от неговия двор. Ние нямахме друг изход, освен да се подчиним.
— Не и ако аз бях получил документа! Никога нямаше да го приема, щях да си изляза или да забравя принца, да преговарям със Санджиро, който внесе „молбата“, или да кажа на един от нашите поддръжници в двореца да се застъпи пред Императора, та да изтегли молбите. — Гласът на Йоши загрубя. —
— Наричаш ме предател, така ли! — за учудване на всички, ръката на Анджо стисна здраво дръжката на меча.
— Казвам, че ти позволи на Санджиро да си играе с теб — отвърна Йоши, без да помръдне, външно спокоен; надяваше се, че Анджо ще направи първото движение и после той ще може да го убие и да приключи с неговата глупост завинаги. — Няма никакъв прецедент, за да действаме срещу шогуната. Това беше предателство.
— Всички даймио, които не са сред най-близките на семейство Торанага, го искаха! Бакуфу единодушно се съгласиха, роджу се съгласиха, по-добре да се съгласим, отколкото да предизвикаме даймио да се настроят срещу нас веднага, както биха го направили Санджиро, хората на Тоса и Чошу. Тогава щяхме да бъдем напълно изолирани. Не е ли истина? — обърна се той към другите. — Е, не е ли истина?
Утани тъжно поклати глава:
— Разбира се, че е истина, съгласен съм — но сега мисля, че беше грешка.
— Грешка беше, че не трябваше да посрещаме Санджиро, а да го убием — рече Тояма.
— Защитаваше го императорският мандат — извика Анджо.
Устните на стария мъж се изпънаха и откриха жълтите му зъби.
— Е?
— Хората от Сазума ще се надигнат срещу нас, Тоса и Чошу ще се присъединят и ще се изправим пред обща гражданска война, която не можем да спечелим. Гласувайте! Да или не?
— Аз гласувам за атака, само за атака — изправи се внезапно старият мъж, — днес при слизането им на сушата, утре в Йокохама.
Отдалеч се понесе пискливият звук на гайдите.
Нови четири катера се насочиха към кея, трите — пълни с шотландски бойци пехотинци — се присъединиха към вече строените там; биеха барабани, а гайдите стенеха нетърпеливо. Шотландски фустанели, големи кожени калпаци, алени туники, пушки. Сър Уилям, Тайърър, Лим и трима от екипажа бяха в последната лодка.
Щом стигнаха брега, дежурният капитан на военната част ги поздрави.
— Всичко е готово, сър. Патрулите вече охраняват кея и околните зони. Матросите ще се присъединят към нас веднага.
— Добре. Нека продължим до Легацията.
Сър Уилям и неговата група се качи в каретата, пренесена и придвижвана ръчно на брега с много усилие. Двайсетина моряци вдигнаха ремъците. Капитанът издаде заповед за тръгване и кортежът потегли; развяха се и знамената, начело крачеше блестящ, доста висок старши полкови барабанчик. Китайските общи работници от Йокохама нервно товареха каруци с багаж отзад.
Тесните улици между ниските едноетажни магазини и сгради се оказаха странно празни. Нямаше го
— Може би трябва да слезем, сър? — попита Тайърър.
— Не, за Бога, аз ще пристигна с карета! — Сър Уилям беше бесен на самия себе си. Бе забравил, че улиците са тесни. В Йокохама бе решил да ползва карета точно защото превозните средства бяха забранени, за да покаже своето неуважение към Бакуфу. Той извика: — Капитане, ако трябва да съборите няколко къщи, направете го.
Не беше необходимо. Матросите, свикнали да мъкнат оръдията из тесните помещения под палубата, добродушно поеха отново, избутаха каретата и я понесоха из теснините.
Легацията се намираше на малко възвишение в предградието Готенияма, до един будистки храм. Беше двуетажна, все още незавършена постройка в британски стил и проектирана отвътре с висока ограда и порти. Три месеца след споразуменията бе почнала работата по нея.
Строежът отчайващо се бе забавил отчасти заради британското настояване да използват техни планове и строителни материали, като стъкло за прозорците и тухли за стените, които трябваше да се докарат от Лондон, Хонконг или Шанхай — конструкторски фундаменти, каквито японските къщи обикновено не притежаваха, те бяха от дърво, съзнателно леки и лесни да се строят и ремонтират заради земетресенията. Повечето от закъсненията обаче се дължаха на нежеланието на Бакуфу да имат каквито и да било чуждестранни постройки извън Йокохама.
Макар и недовършена, Легацията се обитаваше и британският флаг се издигаше денем върху висок пилон; знамето още повече вбесяваше Бакуфу и местните граждани. Миналата година временно бе преустановено обитаването й от предшественика на сър Уилям, след като един ронин бе убил двама от охраната пред вратата на спалнята му за гняв на британците и за радост на японците.
— О, толкова съжаляваме… — бяха казали Бакуфу.
Ала мястото, заето за вечно ползване от Бакуфу, беше избрано мъдро. Гледката от предния двор беше най-добрата и можеше да се види, че флотата се строява като за битка, на безопасно място край брега, преди да пусне котва.
Кортежът пристигна във военен порядък, за да влезе отново във владение. Сър Уилям бе решил да прекара нощта в Легацията, та да се приготви за утрешната среща. Пред официалния вход го спря капитанът от охраната.
— Да?
— Да издигнем ли знамето, сър? Да сложим ли часови из Легацията?
— Незабавно. Придържайте се към плана, много шум, барабани, гайди и т.н. Гайдите да пищят до залез-слънце и една група да марширува нагоре и надолу.
— Да, сър. — Капитанът отиде до пилона. Церемониално, под силния шум на гайди и барабани, английското знаме се развя горе. В този момент, според по-ранната уговорка, се разнесе топовен гърмеж от флагмана. Сър Уилям вдигна шапката си, отдаде три пъти почест за кралицата.