Гай-джин
Шрифт:
— Добре, така е по-добре, Лим!
— Да, господар!
— Чакай малко, ти не си Лим!
— Аз Лим две, господар, Лим едно дойде нощ бърже, бърже.
— Добре, Лим две. Вечеря на залез-слънце, направи за всеки господар най-доброто.
Лим кимна кисело, той мразеше да е в такова изолирано, незащитено място, заобиколено от хиляди скрити вражески очи, където всеки можеше да изчезне някак небрежно. „Никога няма да разбера варварите“ — помисли си той.
Филип Тайърър не можа да спи тази нощ. Лежеше на сламен дюшек върху одърпан килим на пода, въртеше
Освен кучешкия лай и мяученето на няколко котки градът беше тих. Можеше да чуе отдалеч корабните звънци, които звучаха като часовници, и гърления смях на моряците и се почувства сигурен. „Тези мъже са невероятни — рече си Тайърър. — Ние сме в безопасност тук.“
След малко стана, прозя се и се промъкна до прозореца, отвори го, облегна се на перваза. Навън беше тъмно, облаци покриваха плътно небето. Никакви сенки, само шотландските пехотинци патрулираха с петролни фенери. До оградата от едната страна смътно се различаваха очертанията на будисткия храм. На залез-слънце, след като гайдите спряха да свирят, а английското знаме ритуално бе свалено за през нощта, монасите бяха залостили своята здрава порта, чуваха се само техните камбани, после те изпълниха нощта със странното си пеене: Оммм махнии падмии хуммммм… — отново и отново. Тайърър се успокои от тези звуци, за разлика от мнозина, които свиркаха и им крещяха грубо да престанат.
Запали свещта, която бе до леглото му. Джобният му часовник показваше два и трийсет. След като се прозя отново, той оправи одеялото, подпря се на грубата възглавница и отвори малкото си служебно куфарче с изгравираните върху му негови инициали — скъп подарък от майка му — и извади тетрадката си. Закри колоната с японски думи и фрази, които бе записал фонетично, и замърмори английските съответствия, обърна следващата страница, след нея другата. Направи същото и с английските думи, изговаряйки на глас японските. Беше му приятно, че не грешеше.
— Толкова са малко, не зная дали ги произнасям правилно, а нямам никакво време и не съм започнал дори да се уча да пиша — измърмори Филип.
В Канагава бе попитал Бабкот къде може да намери най-добрия учител.
— Защо не попиташ отеца? — отговори Бабкот.
Беше го направил едва вчера.
— Разбира се, момчето ми. Само че не мога тази седмица, да речем, следващата? Желаете ли още шери?
„Боже мой как пият тук! Те са пияни-заляни от обяд. Отецът е безполезен и мирише до небето. Но какъв късмет с Андре Понсен!“
Същия следобед той случайно срещна французина в един от японските селски магазини. Бяха разположени по главната селска улица, някъде зад Хай стрийт, надалеч от морето, съвсем в съседство с Пияния град. Всичките дюкянчета изглеждаха еднакви, продаваха едни и същи местни стоки — от храна до рибарски принадлежности, от евтини мечове до любопитни дреболии. Той се зарови в рафта с японски книги — хартията им беше с много високо качество, бяха красиво отпечатани и с илюстрации — гравюра на дърво; опитваше се да се разбере със сияещия собственик.
— Pardon, Monsieur — рече един
— Но, господине, мога ли да попитам как научихте японски — очевидно говорите свободно.
Мъжът се засмя широко.
— Толкова сте любезен, аз, не, не говоря свободно, макар че се опитвам — удивителен език. Научих го с търпение. И защото някои от нашите свещеници го говорят.
Филип Тайърър се намръщи.
— Боя се, че не съм католик. Аз съм от англиканската църква и съм стажант-преводач в Британската легация. Казвам се Филип Тайърър; току-що пристигнах и съм все още извън…
— Ах, разбира се, младият англичанин от Токайдо. Моля да ме извините, трябваше да ви позная, ужасихме се, като чухме за това. Мога ли да ви се представя, Андре Понсен, доскорошен парижанин. Търговец съм.
— Je suis enchante de faire votre connaissance 24 — поклони се Тайърър, като с лекота заговори на френски, въпреки слабия английски акцент — по цял свят извън Британия френският беше езикът на дипломацията и общ език за повечето европейци, затова и важен за постовете в Министерството на външните работи, също и за всички, които се смятаха за добре образовани. Младият дипломат добави на френски: — Мислите ли, че свещениците ще си направят труда да ме обучават или да ми разрешат да се присъединя към техните уроци?
24
Очарован съм да се запозная с вас (фр.). — Б.пр.
— Не вярвам някой да дава уроци, мога ли да попитам ще тръгнете ли с флотата?
— Да, наистина.
— Аз също, с господин Сьоратар, нашия посланик. Вие бяхте ли в легацията в Париж, преди да дойдете тук?
— За нещастие не, бях в Париж само две седмици, господине, във ваканция — това е моето първо назначение.
— О, но вашият френски е много добър, господине.
— Боя се, че не е, не е наистина — отвърна Тайърър отново на английски. — Предполагам, че вие също сте преводач?
— Не, само търговец, ала се опитвам да помагам на г-н Сьоратар понякога, когато неговият официален холандскоговорещ преводач е болен — аз говоря и холандски. Значи искате да научите японски колкото е възможно по-бързо? — Понсен отиде до един от рафтовете и избра книга. — Виждали ли сте една от тези книги? Това е „53 сцени по пътя Токайдо“ на Хорошиге. Не забравяйте, че началото на книгата е в края, тяхното писане е отдясно наляво. Картините показват попътните спирки по целия път до Киото. — Той почука с палец по тях. — Ето я Канагава, а тук — Ходогая.