Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
Най-сетне спряхме пред широка и солидна дървена врата. На нея бяха инкрустирани три златни кръста. По-късно разбрах, че това не са символи, а знаци за йерархия. Фини потропа почтително.
— Шефът! — обясни тихо Кастело.
— Най-главният?
— Така изглежда…
Без да дочака отговор, Фини отвори и ние влязохме. Озовахме се в много просторен и елегантен кабинет, облицован със старо, кафеникаво дърво. Точно срещу нас видях голямо масивно бюро, съвсем като земните, от старите епохи, разбира се. Всичко очаквах да видя в ледената пустиня, само не такова земно, солидно и внушително
— Нашият хибао ви поздравява с добре дошли! — преведе Фини. — И ви пожелава приятно прекарване.
Аз му поблагодарих „сърдечно“, но Фини икономиса думата. Може би му се стори неуместна, а може би просто не я знаеше.
— Наричам се Куней! — продължи нашият домакин. — А това е моята дъщеря Ли.
Разбира се, веднага бях забелязал младото момиче. Дори за нашия земен вкус то беше поразително изящно и нежно. Косата му беше синя, кожата едва-едва златиста. Но най-красиви бяха нейните големи жълти очи. Лицето й не беше съвсем симетрично — горната част леко доминираше над много нежния овал на брадичката. В погледа й имаше нещо много детско и мило, но без капчица от натрапчиво любопитство.
— Добре дошли! — каза тя на езика на племената. — Нека бъде приятен и дълъг вашият ден…
Тоя поздрав беше общоприет, но тя го изчурулика наистина по много очарователен начин. По-късно научих, че само трима души от тоя подземен свят знаят езика на племената. Между тях беше и Ли. Разбира се, и тримата не го знаеха като мене.
Насядахме на дървени столове, наредени край стената. Може би в това имаше някаква церемония.
— Пътят ви е бил много тежък! — каза Куней. — Дори ние много рядко се решаваме да го изминем…
— Да, знам! — кимнах аз. — С храна ви снабдяват племената… Вие търгувате с тях…
— Те ли ви казаха? — запита Куней.
В тона му се усещаше любопитство и интерес.
— Да, но за тях това е нещо като предание… Знаете ли, че ви наричат „тъжните“?
Имах чувството, че Фини преведе неохотно думите ми. Може би не са били признак на най-добро възпитание, но аз нарочно го провокирах.
— Наистина ли?… За пръв път чувам! — каза Куней.
Усетих, че моите думи му направиха силно впечатление, макар че външно не се издаваше.
— А намирате ли, че те са весели?
— Не, разбира се… Не е в техния характер… Но са напълно доволни от своето съществуване…
— Това е естествено за тях! — отвърна Куней. — Те живеят своето истинско съществуване… Преди заледяването са населявали арктическите области…
— А вие доволни ли сте от вашия живот? — запита Ли. — Там — на вашата пътуваща звезда?
— Да, доволни сме… Макар че не харесваме много тая дума…
— И ние — каза Куней. — А вие знаехте ли, че нашата пътуваща звезда се намира във велика беда?
— Не, разбира се… Това открихме едва тука…
— Тогава с каква цел предприехте това пътешествие?
Съзнавах, че отговорът ми е извънредно важен за тях:
— Не знам дали
— Разбирам го много добре… Но това ли е единствената причина?
— Не е единствената! — признах си аз. — Човек не може да живее сам даже на своята собствена звезда… И винаги сме мечтали да срещнем и други хора в звездното небе… Да срещнем братя…
Погледът на Куней леко заблестя.
— Вашият отговор много ми хареса!
— А вие знаехте ли, че има и други хора по пътуващите звезди?
— С тоя въпрос са се занимавали само най-просветените! — отвърна Куней. — Ние смятахме, че е безкрайно далече времето, когато хората от звездите ще могат да говорят помежду си… А че могат да пътуват до звездите — това изобщо не предполагахме…
— И все пак ние сме тук… Какво бихте желали да получите от нас?
— Знание! — отговори той простичко.
Помисли малко и добави:
— Сега целта на нашето знание е да се спасим от нещастието… Да се спасим от заледяването…
— Това никак не е лесно! — предупредих го аз.
— И това знаем… И все пак някой ден ще успеем.
Гласът му звучеше много категорично. Той ни погледна внимателно и добави:
— Вие сте уморени!… Вървете да си починете… Ще имаме възможност да разговаряме много пъти…
Заедно с Толя получихме две самостоятелни стаи в съседство със стаята на Кастело. Моята доста приличаше на кабинета на Куней, само че беше по-тясна. Дървената й облицовка ми се стори сравнително по-нова, от по-светъл дървен материал. Докато се чудех откъде могат да намерят дървен материал, другите двама влязоха в стаята ми. Поговорихме малко, Кастело ни каза какви са последните инструкции на Хенк.
— Сега трябва отново да учим език — измърмори той с досада. — И да заредим нашите компютри с достатъчно информация… Тогава ще превеждат и работят вместо нас апаратите…
— За цяла година работа! — с не по-малка досада изрече Толя. — В тая ужасна дупка…
Наистина бяхме уморени, трябваше да починем малко.
— Поспете добре! — каза Кастело. — Ще ви потърся към осем часа… Ще отидем да вечеряме заедно…
Той ми посочи една малка врата:
— А това е баня… Ще можете хубаво да се окъпете…
Това откритие ме въодушеви. Веднага влязох в банята — беше просторна, облицована с фаянсови плочи, сини на времето, но сега съвсем избелели. И ваната беше доста широчка, вдълбана в земята. Имаше два изящни позлатени крана, които на всичко отгоре пускаха, както е редно, студена и топла вода. Направих ваната по свой вкус и блажено се изтегнах. Не бях се къпал кой знае откога. Чувствувах се наистина щастлив след ужасното безкрайно скитане през ледената пустиня.
Едва не заспах в банята — така бях уморен, Поизмих се грижливо с някакъв сапун на прах, но усещането не беше никак приятно. Имаше и кърпа за бърсане, изтъкана от някаква малко грубичка материя, доста прилична на лен. Изобщо имаше всичко, което една елементарна цивилизация изискваше. В стаята ми се намираше порядъчно легло — малко тясно и късо за моите размери, но все пак легло. Имаше само два трикраки дървени стола, гардероб, закачалка. Не, не беше чак толкова лошо в тая „дупка“, както се бе изразил Толя.