Голямата скука
Шрифт:
Всъщност скъсването с Маргарита дойде именно по въпроса за детето. Макар че детето бе само повод. И това стана тъкмо в градината, където аз, също както сега, се бях облегнал на скамейката, с тая разлика, че градината бе Паркът на свободата, че аз бях значително по-добре облечен и че до мене седеше Маргарита.
— Искам да имам дете — рече тя, сякаш на себе си, додето гледаше момиченцата, които се гонеха из насрещната алея.
— Това би могло да се нареди — отвърнах великодушно, като продължавах да се наслаждавам с притворени очи на слънцето.
— Но детето
— Естествено, че ще има.
— Искам да кажа: истински баща.
— Е да де, истински — не от мукава.
— Емиле, аз не желая да имам теоретичен брак с хипотетичен съпруг.
— Какви пак те прихващат? — запитах аз и я погледнах.
— Нищо не ме прихваща. И ако ме прихваща, ти знаеш какво е. Не мога да прекарам целия си живот в чакане и треперене.
— Мислех, че сме приключили тоя разговор… — отвърнах меко, като се стараех да подтисна досадата си.
— Само че ти винаги го приключваш с приказки, вместо да предприемеш нещо на дело.
— Какво имаш предвид?
— Да си намериш друга работа.
— Тая няма да я бъде. И ако чакаш да я бъде, по-добре е да не си губиш времето, а сама да си намериш друг баща за бъдещото дете.
— Защо не, и това ще стане! — произнесе предизвикателно Маргарита. И понеже репликата не предизвика желания ефект, пусна в ход втора: — Щом толкова държиш на мене…
— Ти знаеш точно колко държа на тебе. Но аз държа и на професията си.
— Именно. Като че ли не съществуват други професии! Като че ли не знаеш езици, като че ли нямаш връзки и не можеш да си намериш някое по-спокойно място в дипломацията или в търговията…
— Като Тодоров.
— А защо не? Да не би работата на Тодоров да стои с нещо по-долу от твоята?
— Не исках това да кажа.
— Знам добре какво искаш да кажеш. Ако желаех да ида при Тодоров, щях да го направя и без да се допитвам до тебе. И ако някой ден го направя, да знаеш, че вината ще бъде само твоя.
— На тоя свят всеки сам отговаря за постъпките си — забелязвам. — Аз — за моите, ти — за твоите. И не виждам защо трябва да говорим за вина. Моят избор, поне що се отнася до професията, е окончателен. Твоят, що се отнася до брака — предстои. Направи го, и точка.
— Това исках да знам — каза сухо Маргарита. — Да ставаме, ако нямаш нищо против.
Станахме и аз я изпратих до квартирата й и това беше последната наша среща, защото Маргарита побърза наистина да направи избора си и да се озове при Тодоров.
По алеята, дето съм се разположил, приближават две малки същества — дете и куче. Момиченцето тича напред с нахапана кифла в ръка, сподирвано от кучето. Понякога детенцето спира и поднася кифлата към влажната муцуна на животното, за да го подразни, а после отново побягва. Кучето явно не изпитва никакво влечение към кифлата, но сподиря момиченцето, колкото за да участвува в играта.
Двете малки същества стигат до моята скамейка и спират, без да ми обръщат особено внимание. Момиченцето се покатерва на скамейката и поставя кифлата до себе си, готово тутакси да я грабне, ако кучето посегне към лакомството. Ала кучето само го подушва,
„Евелина! Евелина!“
Детето пропищява нещо в отговор и се спуска назад по посока на вика, сподиряно от кучето. Оглеждам се като крадец, вземам наръфаната кифла и се отправям в обратна посока.
Една кифла при моето положение е цял разкош, но трудно може да засити глада за цял ден. И все пак благодарение на кифлата съботата минава значително по-леко от неделята.
Тая неделя аз обикалям чак до вечерта измъчван от глад из околностите на града. Отначало избягвам шосетата и се движа по пътечките сред полето, а после не издържам на изкушението и поемам край шосетата с надежда, че ще открия в крайпътния ров остатъци от ядене, захвърлени от някоя кола. Обаче хората в тая страна или не се хранят по време на път, или имат навика да изяждат всичко докрай, защото единственото, което откривам, са няколко празни бирени бутилки.
Когато безкрайният ден най-сетне свършва и мракът се сгъстява в задоволителна степен, аз се насочвам към една предварително избрана ферма, заобикалям я и се вмъквам през оградата от бодлива тел в ябълковата градина. Плодовете са едри, тежки и студени и аз ги ловя пипнешком сред влажната листовина на ниското дръвче и ги трупам в пазвата на комбинезона, като потръпвам леко от хладния допир. Пазвата става все по-тежка, но аз продължавам алчно беритбата, додето в мрачината се разнася кучешки лай. Кучето може би съвсем не лае по мой адрес, ала аз нямам намерение да проверявам по чий адрес лае и отново се промушвам през бодливата тел, като придържам с една ръка отвора на комбинезона, за да не се изсипят ценните плодове.
Едва излязъл сред полето, захапвам един от тия ценни плодове и с леко разочарование установявам, че е кисел и твърд като дърво. Обаче колкото и да е кисел, това е храна, това е нещо, което може да се яде, и аз по целия път гриза жадно ябълки и стигнал до бараката, продължавам да гриза и да тъпча стомаха си, додето усещам в него тежест, която напомня на преяждане, но не и на пресита. „Все пак залъгах глада“, казвам си успокоително и в същия миг усещам, че по хранопровода ми се въззема една отвратителна киселина, и едва успявам да изскоча навреме от бараката, за да повърна.
Половината от нощта минава в борба с отвратителното чувство на повдигане, а останалата половина — в борба с пробудилото се наново чувство на глад. Навън току-що се е разсъмнало, когато потеглям с треперещи нозе към предградието, защото разбирам, че не съм в състояние да издържа още два дни без храна.
Точно в подходящото време, сиреч няколко минути преди началото на работния ден, аз се озовавам до набелязаната цел. Това е същото онуй мрачно депо, за което Грейс бе казала, че има „мъртвешка външност“, и в съседство с което се намира бившият ми хотел „Кодан“. Избягвам пътя край хотела и стигам до двора на депото от срещуположната страна. Портиерът, седнал пред вратата на стаичката си, чете заранния вестник.