Господарката на Рим

Куин Кейт

Те стояха и се гледаха един друг. Преторианската стража извика нещо към Паулиний. За пръв път той забеляза неспокойните тълпи, които се стичаха на потоци покрай тях на път към Форума, забеляза пазачите – изнервени и неспокойни край портите, забеляза и слънцето, клонящо надолу към реката.

– Ще се погрижа за всичко – каза той и се наведе да целуне Сабина по насиненото чело. Когато всичко това приключи, ще накарам Лепида да си плати, че е посмяла да нарани сестра му. – Много смело от твоя страна да дойдеш тук, Вибия

Сабина!

– Да. – Викс се протегна и повдигна лицето , като се възхищаваше на синините по него. – Тази кучка здравата си е поиграла с теб! Знаеш ли, целувка от гладиатор ще премахне за миг всичките белези Паулиний го перна.

– Ти вече ме излекува веднъж, Версенжеторикс – погледът на Сабина замислено се спря върху Викс, – срещали сме се и преди, знаеш ли?

– Така ли?

– На игрите, когато бях на седем. Ти ми открадна перленото гребенче.

– Не съм! – машинално отрече Викс.

– Открадна го, но няма значение – усмихна се Сабина. – Тогава имах епилепсия. Някой ми донесе от кръвта ти. Гладиаторската кръв лекува пристъпите, така казват хората.

Викс се ухили.

– И подейства ли?

– Тичах по целия път от вкъщи до тук и постоянно си мислех, че мога да получа припадък и да не успея да стигна навреме. Но не получих! Всъщност никога през живота си не съм се чувствала по-добре. – Тя се вдигна на пръсти, като сложи малката си ръка върху загорелия от слънцето врат на Викс и докосна с устните си неговите. – Заслужил си една целувка, бих казала!

Ръцете на Викс мигновено се увиха около талията , но тя се освободи и обърна поглед към Паулиний, преди той да настръхне отново.

– Спри майка ми, Линий! – предупреди го Сабина. – Или тя ще развали всичко!

Паулиний отвърна с неохотно кимване и се върна обратно при портата, като буташе Викс пред себе си. Беше достатъчно да каже няколко думи на стражите и Лепида не би могла да влезе в двореца. Макар че с достатъчно голям подкуп… Той погледна назад към сестра си – малка стройна синя фигура, която се изгуби сред тълпата. Благодари на всички богове, че Сабина я има.

Викс вървеше наперено напред, ухилен до уши:

– Тя ме обича!

– Тя е на дванайсет! – изръмжа Паулиний и бутна Викс да върви напред. – Дръж си мръсните лапи далеч от нея!

Глава трийсет и четвърта

– Вълците се събират!

– Цезаре?

– Мислят си, че никой не ги забелязва! – Домициан кръстосваше от единия край на спалнята до другия. Собственото му мътно отражение го следваше по облицованите с лунен камък стени на стаята. – Но когато си бог, виждаш всичко!

Паулиний пристъпваше от крак на крак. Той понечи да каже нещо, но се отказа.

– Луната ще се окъпе в кръв, когато навлезе в знака на Водолея… –

Домициан шепнеше едва чуто. – И ще бъде извършено деяние, за което ще говори целият свят!

Сърцето на Паулиний болезнено биеше в гърдите му. Сега – сега – сега беше моментът! … Внезапно усети, че не може да говори. Той чу острото жужене на муха и в същия миг ръката на Домициан се стрелна. Жуженето заглъхна, когато малките крилца се оказаха затворени в императорската шепа и Домициан се усмихна. – Мухите вече не ме интересуват! – каза той на Паулиний. – Хората имат толкова по-разнообразни реакции

– Цезаре? – осмели се най-сетне Паулиний.

– Да? – Той лениво размаза мухата.

– Мисля, че трябва да се видиш с една жена… – каза го спокойно.

– Не и преди петия час. Знаеш заповедите ми.

– Тя казва… тя казва… Мисля, че трябва да я приемеш

– Кого?

– Атина, цезаре.

Тишината се разпростря на вълнички около името .

– Атина?

Трепет в гласа му? Императорът все още стоеше с лице към ъгъла, пищната пурпурна роба се спускаше на величествени дипли надолу от раменете му, светлината на лампата прозираше през оредялата му коса.

– Накара ли да я съблекат и да я претърся за оръжия?

– Да, цезаре.

– Тя скри ли лицето си от срам? – Домициан вдигна ръка преди Паулиний да успее да отговори. – Не, тя не би го направила. Гледала е право напред, нали, докато пазачите са я опипвали. Сякаш е безразлично. Също като Юлия, когато спря да яде. Дано душата не намери покой!

– Да не намери? … Кой, цезаре?

Домициан се обърна.

– Нека влезе!

Той седна на леглото, едната му ръка се плъзна под възглавницата към камата, която Паулиний знаеше, че държи там.

– Внимавай! – прошепна той на Теа, докато влизаха в стаята просто едно дихание за предупреждение, но тя дори не мигна. Просто застана в рамката на вратата, с коса, загърнала раменете , с празно лице… но очите бяха бдителни

– Атина? – Императорът звучеше развеселен. – Добре изглеждаш. Дръзка дори! Подобаващо за майка на отроче гладиатор. Идваш да молиш за сина си ли?

– Да, цезаре.

– Защо днес? Помислила си, че можеш да молиш за милостта ми сега, в случай че умра след един час, както предсказва астрологът?

– Да!

– Практичен народ сте вие евреите

– Такива сме.

Домициан удари с длан коляното си и Паулиний потръпна. Императорът беше спокоен и се шегуваше, изправен пред разбунтувани легиони или пред боядисаните в синьо дивашки племена на хатите, но днес единственото, пред което можеше да се изправи, беше съдбата… и Теа.

– Ти никога не казваш нищо – рече Домициан, като я гледаше с широко отворени очи. – Не, наистина… Бих накарал да ти изтръгнат главата от тялото, само така ще мога да я отворя и да видя какво има в нея… Но аз знам какво ще открия!