Господин Никой
Шрифт:
Шосето се спуска рязко надолу и след това също тъй стръмно възлиза, врязано в крайбрежните скали.
Ягуарът лети с пълна сила на триста метра пред мен, за да си осигури инерцията на изкачването. В тоя миг обаче по насрещната стръмнина се появява тежък камион, завзел с нахалството на тоя калибър средата на шосето. Кралев засвирва пронизително с клаксона, но камионът продължава да държи средата на пътя и Кралев е принудел да намали, за да не връхлети в гиганта. Едва в този момент шофьорът на камиона лениво извива вдясно,
— Горе ръцете! — казвам. — Не си ускорявай смъртта.
Чернокосият вдига неохотно тъмните си космати ръце.
— Слизай!
Той се потрива, надявайки се може би, че всичко това е само сън.
— Слизай, ти казвам! Не виждаш ли, че пътят свърши.
Кралев се измъква от колата, додето аз зорко следя движенията му. Лида седи отметнала глава на облегалката, сякаш това, което става, не се отнася до нея.
— В кой джоб ти е пистолетът?
— Нямам пистолет — отвръща апатично чернокосият.
— А къде си го скрил?
— Нямам пистолет — повтаря онзи. — Не нося пистолети, когато се готвя да минавам границата.
Той очевидно действително се е готвел да мине границата. И вероятно наистина няма пистолет.
— Застани там! — заповядвам му аз, като соча ръба на пропастта зад една скала.
Мястото е подходящо за разговор на четири очи, понеже не се вижда от шосето. Кралев все тъй апатично изпълнява заповедта ми.
— Е, ще правим ли пазар, или направо да стрелям?
— Какво предлагаш? — пита безучастно чернокосият, като че е очаквал тъкмо такъв въпрос.
— Ще трампим операцията „Незабравка“ срещу живота ти.
— Срещу живота ми и Лида — поправя Кралев.
— Добре, и Лида, ако тя желае.
— Желае, стига да не я насилваш.
— Хубаво де. Говори!
— А гаранциите?
— Няма гаранции. Аз не съм лъжец като тебе, за да ми искаш гаранции. Ти не ме интересуваш. Интересува ме операцията. Хайде, говори!
Чернокосият видимо се колебае.
— Виж какво — казвам. — Давам ти половин минута, за да почнеш. Ако не, почвам аз.
И поклащам пистолета, насочен към корема на събеседника ми.
— Целта на операцията е отравянето на водата в столицата… — започва Кралев.
И веднаж започнал, продължава гладко и методично: доставката на химикалите в част от касите с вносна стока, организацията на пренасянето им в язовира, имената и местонахожденията на заетите в операцията лица, точната парола и точният час на издаването й в емисията на чуждата радиостанция…
— Задграничното ръководство на операцията е възложено лично на мене. Цялата операция трябва да се реализира за не повече от три часа.
— Кои са хората от американска
Въпросът е само една проба. Кралев споменава няколко имена. Имената са верни. Следват още три-четири пробни въпроса. Чернокосият отговаря и на тях.
— Сигурен ли си, че всичко, което казваш, е истина? — питам все пак. — Да не си сбъркал тук-там?
— Какво ще спечеля, ако сбъркам тук-там? Моята служба при американците е свършена.
— Че защо тъй внезапно?
— Заради убийството на Младенов. Исках да го стоваря на твоя гръб. Откъде да знам, че американците са подслушвали апартамента на тоя глупак.
— И кога го научи?
— Тъкмо преди да тръгна за насам. „Не биваше да правите това“ — ми каза Уйлямс, след като ми даде последните нареждания. Те просто чакат да свърша операцията, за да ми поискат по-подробни обяснения…
— А защо ти трябваше да убиваш Младенов?
— Това си е моя работа.
— Слушай, Кралев!…
— Защото тоя Център винаги аз съм го ръководил и винаги аз съм оставал в сянка. И под шефството на Младенов пак щеше да бъде тъй…
— Значи, благородни пориви: слава и чекова сметка. Е, това си е наистина твоя работа.
— Всеки не може да бъде глупак като тебе, за да работи само за идеята — промърморва презрително чернокосият.
— Именно. А сега обърни се кръгом и съзерцавай морето, додето не чуеш, че съм запалил мотора. Иначе не знам дали ме разбираш…
— Лида… — произнася Кралев.
В първия момент мисля, че онзи само ми напомня за уговорката, но тутакси след това виждам, че жената е слязла от ягуара и приближава с неустойчиви стъпки към нас. Погледът й е стъклен, лицето — бледо и неподвижно. Чак сега забелязвам, че е упоена. Вероятно, защото чак сега й обръщам внимание.
Едно внимание, което ми струва твърде скъпо. Кралев се хвърля стремглаво в нозете ми, аз изгубвам равновесие и се прекатурвам през него. Чернокосият се извръща с изненадваща бързина и се опитва да ми изтръгне маузера, обаче аз очаквам този опит и опрял здраво гръб в терена, ритвам с всичка сила Кралев в лицето. Той полита, но се задържа на колене и миг подир туй скача, за да ми върне удара, като бърше с ръка кръвта, която го заслепява. Обаче аз вече също съм скочил и маузерът е отправен към корема на чернокосия.
— Застани там! — заповядвам му. — Там, на изходната позиция! И вече без шеги, защото…
Кралев отстъпва бавно, с лице към мене, като трие очите си и следи пистолета в ръката ми. Тоя човек винаги е бил недоверчив повече от необходимото. Както е обърнат към мене, от страх да не му стрелям без предупреждение, той прави една крачка в повече. Фаталната крачка. Чува се сподавен вик и шум на сриващи се камъни, а после втори вик, този път зад гърба ми.
— Той падна! — изкрещява Лида.
— Така ли? — промърморвам. — Аз пък не забелязах.