Ибрям-Али

Хайтов Николай

— Тъй — казвам — не в Чепелли, в Пашмакли можеш в околийското да влезеш и с пристава да пиеш кафе и няма кой да се досети, че си ти!

Махна си той брадата, тури си я в дисагите и я извади чак като наближихме Чепелли. А през това време ми разправи, че идва от Одрин с железницата. По-преди бил в Гърция, оттам преминал в Турско. И все току повтаряше: „Разгеле, че на гарата се случи ти!” Такава била работата му, че трябвало да има под ръката си верен човек.

— Само че — казах му — кървави работи не ща!

— От тебе искам едно — вика ми Али, —

да ме вкараш в село на кирия и да казваш, ако те попитат, че съм кехаята на Стойчоолу от Шумнатица. Куц съм, та ме возиш. Работата ми ще бъде кратка, няма да е кървава.

— У дома ли да те водя?

— Не! У дома се водят свои хора. Затова ти ще ме оставиш в хана.

Като минава покрай дърветата, къса букови шумки и ги дъвче.

— В нашия край — вика — шумата е като чеверме! В Анадола няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия.

Види ли коритце, и спира.

— Чакай да пием!

Слезе от катъра, пие, тури си главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска...

Като влязохме в борикаша, спря до една борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърна.

Боре,боре, ти в балкана,

аз край море!

Стигаме в село и поемаме към хана. Той — с плетената шапка и брадата, върви си през улицата най-спокойно и никой не се спира да го гледа: брадати имаше тогава много, а с плетени шапки ходеше половината село.

Отиваме на Гъгрицата в хана. Мина, значи, работата, както трябва.

— Отивай си вкъщи да наредиш катърите и са върни да вечеряме в кръчмата, да има с кого да вечерям! — вика ми Али.

Отидох вкъщи, наредих добитъка, казах на жената да вечеря и да ляга, а пък аз се върнах в кръчмата. Джамовете светят, гюрултия, олелия, хора... викам на Алито:

— Ибрям, нека да не влизаме! Ще ти донеса от къщи сирене и хляб — по-сладко ще се наядеш, отколкото в кръчмата.

На дувара все едно че казах. Влезе той в кръчмата, влезнах подире му и аз. Топло вътре, дим! Пече се някакво месо. Гайда свири. Пеят се песни — да не вярваш, че на такова работно време — беше по харман — толкова хора могат да се съберат на веселба. А то какво било? Пречукали див шопар ловджиите, хвърлят пражоли на жарта, пият и ядат, а Друлю от Левочево с гайда им свири. Около тех сеирджиите правят калабалък.

Седнахме на една маса в кьошето, заръча си Алито фасул и пастърма и започна да вечеря. През това време песните вървят… Пяха коя ли не. Алито си яде и сегиз-тогиз поглежда към ловджиите. А те пяха каквото пяха, а че по едно време — кой беше, не мога да ти кажа — викна на Друля:

— Друльо, карай — вика — Руфинкината!

Засвири Друлю Руфинкината, засвири и запея. Бурущила захвана да отпява на Дреля, поведоха се подире му три-четирима и започнаха всичките да пеят. Таванът затрепера. Джамовете дзънкат като чинели. Гъгрицата наливаше вино в едно шише, преля шишето, а той — налива и се не усеща. Изгоряха мръвките в жарта, а дърварите — заковали

се прави — не смеят да шавнат, да не подплашат песента.

Алито заряза да се храни. Хванал чашата да пие, ала нито пие, нито я оставя. Стиска — сини-посинели пръстите от стискане, а лицето — камък! Само една синя жила зад ухото — бие ли, бие! Колкото по-нататък песента вървеше, жилата по-нагъсто биеше, а очите — блеснати очи, сейнати, всичко гледаха — никого не виждаха.

Усетих, че нещо ще се случи, но докато да разбера какво, Алито стана изведнъж! Стана като от вихрушка вдигнат, пристъпи към певците и преди някой нещо да е разбрал, викна, та запя с пълно гърло:

Руфинка й болна легнала

на връх, на високана планина...

Всичко се вдърви и занемя. Само Друлю продължи да свири.

— Вино! — изрева Алито. — Всеки да си улови шише!

Припна ханджията, звъннаха шишета, захвърчаха тапи, а пък Алито продължи да пее. Той пее, Друлю свири, а хората слушат и ту в певеца гледат, ту се споглеждат един друг.

Разбрах, че работата става на зле, и станах да си вървя. Като си отидох у дома, жената вече знаеше, че Ибрям-Али е в село. Легнах си уж да спя, но вътре нещо ме човърка: „Върви му кажи, че са го познали! Върви го спаси!”

Станах и отидох пак в кръчмата. Жената не ме пущаше, трябваше устата й да запушвам да не вика. Промъкнах се до него и прошепнах:

— Познаха те!

А той:

— Пее ми се и ще пея! Ако иска някой да ме хваща, нека да заповяда! — И ми въвира шишето в устата. — Пий! — А на ханджията вика: — Давай буре с вино, аз плащам! И да се заключи вратата!

Каквото е било сетне — всичко ми е като в мъгла. Пиене—пеене и накрая — всички се натръшкаха под масите, кьоркютук. Беше призори, когато Алито плати сметката и стана:

— Давай мулетата да вървим!

Аз, попийнал, но разбирам, че Гъгрицата ме гледа, че ако тръгна с Алито, ще ме обади в полицията и няма никакво сетне село да ме свърти. Изкривих си тогава душата и казах на Алито:

— Не те познавам кой си и не приемам с кирия да те возя!

Загледа ме Алито остро-остро в очите, а че извади патлака:

— Тръгвай, инак ще ти светя маслото!

— На насилството — казвам — ще се подчиня!

Качихме се на катърите, тръгнахме. Аз — напреде, той — след мен. Докато вървяхме през село, мълчахме. Като излезнахме от село, шибна той неговото муле, изравни се и ми вика:

— Абе ти одеве нарочно ли го направи или наистина се беше отказал да ме возиш?

Стана ми срамно истината да му кажа, излъгах:

— Нарочно го направих, а не че не исках!

— Я ме гледай в очите!

Съмнало се вече — всичко ясно, как да го погледна в очите?

— Бре-ей! Ти ме — казва — лъжеш бе! Лъжеш ме, нали?

Казах си тогава истината:

— Лъжа те! Защото ти — казвам — ще се махнеш, а пък аз няма къде в джендема да отида! Ей това е истината! Кой ти е крив, че се разпя.