Ибрям-Али

Хайтов Николай

— Ами тъй си кажи, защо не кажеш! — вика ми Али. — Мене такъв кираджия ми не трябва. Аз — вика — закопаните лири смятах с тебе да деля, но щом си се уплашил, връщай се, докато е време, а пък на мене пътя за границата ми е ясен и без теб. Обръщай се и тръгвай! И не бой се, в гръб не стрелям!

Съжалих

за всичко, ала късно. Не за лирите! Не за опустелите му лири, а за това, че с лъжа се омърсих.

— Алия — казвам, — аз мога да дойда с тебе, ако ти трябвам честно и без лъжа!

— За лирите ли, а?

Запуши ми устата, та ме дори задави. Хванах оглавника на едното муле и си тръгнах. Другото му го оставих. Преди да си тръгна, рекох му:

— Две последни думи искам да ти кажа: слушай ме и знай, че ти го казвам от сърце. Цялото село вече знае, че си тука, имаш и присъда за въже! Гъгрицата е човек шпионин на полицията, а в кръчмата видех на Фъндъклията, дето ти троши крака, голямото момче — Фензи. Карай, Али, през шумата, в пътя не върви!

Само ми рече:

— Стъпвай!

Тръгнах и вече не се обърнах. А като дойдох до ливадите край село, тогава чух, че са нейде пушка пукна и си рекох: „Стана тя, каквато стана!”

Беше ми тревожно, та не си отидох у дома, а в хана.

— Де е разбойникът? — пита ме Гъгрицата.

— Отиде си!

— А ти?

— Мене ме изпъди!

— Значи си искал с него да ходиш, тъй ли?

Исках, мамицата ти — рекох — и мръсника! Исках, ала ме не взе! За разбойник се иска дупе, ала не тричаво като моето и твоето, разбра ли бе — казвам — мръсник! И както си държах оглавника в ръцете, светнах го по главата, та му се уви пет-шест пъти врата.

Хванахме се гуша за гуша, едвам успяха да ни разтърват. И в това време чу се тупурдия и докато да разбера що е,

какво е — подаде се моето муле. Влачи зад себе си дървена влачка, а на влачката завързан Ибрям-Али в бяла риза, нашарена с кървави петна. (Заради тия кървави петна закачиха му и трето име след смъртта — Шарен Али). Зад влачката, наперили пушките, вървеха един стражар и копелето на Фъндъклията. Спряха на двора на хана, а пък аз се спуснах към Алито.

— Ранен ли си? — викам. — Лошо ли ти е?

На Алито вече очите замъглени.

— Лошо-хубаво, свърши се! Хубавото е, че ще ме заровят с наша си пръст...

Бликна кървава пяна от устата му и на тая дума го пресече.

— Али! Али! Съживи се! — Ала той се люшна в ръцете ми, скърши глава и свърши.

— Не можахте ли — казвам — да го превържете бе! — викам на Февзито, а той ми отговаря:

— За главата му едно дават: все едно е дали е жива или умряла.

Сетне пристави, джандари, доктори... Питане, разпитване... Разпрали го беха да видят няма ли две сърца, чудели се как може два куршума в плешката му да прошибат и да живее час и половина, докато го довлекат в хана!

Дадоха ми го след това, та го зарових с наша си пръст. И камък му сложих, и китки набрах... Толкова години оттогава — гложде ме все едно и също: ако да бех вървял с него — щеше ли тая му съдба да се размине? Щеше ли? Като ме хване тоя нерв и — хайде при даскала.

— Има ли, даскале, съдба в живота на човека или няма?

— Колко пъти ще ти повтарям: и-ма! Само, че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го твоя Али: ако не беше се халосал за песен — нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе... Силен, страшен — ала песента му — кай, надви.