Игра на богове
Шрифт:
— Татко?
Сепнат, Киракис се обърна и видя Александър, застанал на прага. Приличаше на човек, преживял физическо насилие. Киракис махна на сина си да влезе. Александър затвори вратата, прекоси мълчаливо помещението и потъна в креслото до масивното бюро на баща си. Поклати тъжно глава, но остана смълчан.
— Видя ли вече майка си? — попита Киракис.
Александър кимна.
— Все още не вярвам, че това наистина се случва — отбеляза той. — Последния път, когато я видях — Господи, беше само
Киракис поклати глава.
— И на мен ми е трудно да повярвам — призна той. — През последните няколко месеца, откакто се върнахме от Ню Йорк, тя се справяше отлично. По-добре, отколкото я бях виждал напоследък. — Облегна се в единия ъгъл на бюрото. — Но после, преди няколко дни… — Сви рамене. — Все още не съм напълно сигурен какво стана. Нито пък защо.
Александър вдигна поглед към него.
— Преди няколко дни? — попита той. — Това се е случило преди няколко дни? Защо изчака толкова, преди да ми се обадиш?
— Никой не смяташе, че има повод за тревога… първоначално. — Баща му угаси гневно цигарата. — Чувстваше се леко неразположена, това бе всичко. Виждал съм я, когато е била и по-зле, затова не се притесних. Оплакваше се, че е уморена повече от обикновено, но иначе изглеждаше добре. До тази сутрин, когато изпратих телеграмата, самият аз нямах представа колко е сериозен проблемът. Тогава повиках и Перикъл.
— Караманлис знае ли какво да прави? — попита Александър. — Не я е отписал, нали?
Погледна баща си въпросително. Киракис поклати глава.
— Не, Александър, не е възможно — отвърна той убедено. — Перикъл никога не би я отписал, както ти се изрази. Прави възможното според силите си да я задържи при нас.
— Мама е решила, че всичко е в ръцете на Бога — сподели Александър, припомнил си разговора с нея.
Киракис се усмихна тъжно.
— О, да — въздъхна дълбоко той. — Вярата на майка ти винаги е била силна. Непоклатима. Цял живот ми е било трудно да споделям вярата й.
Александър поклати глава, за да изрази мълчаливо колко добре го разбира.
— И за мен е трудно, особено сега — съгласи се той мрачно. — Но в този момент бих казал и направил всичко, за да е щастлива. Обещах й, че поне ще опитам. За нея това изглежда много важно.
Киракис кимна.
— И аз се чувствам точно така — сподели той. Замисли се какво обеща на Мелина точно преди да дойде Александър. Обещание, което нямаше представа дали ще изпълни въпреки дадената дума. — Готов съм да направя всичко, за да са спокойни последните й часове.
Известно време Александър остана мълчалив.
— Смятах, че съм подготвен за това — обади се той след време. — Откакто се помня, знам за болестта й и си въобразявах, че съм готов за деня…
Поклати глава,
— И аз — призна Киракис тъжно.
Александър се облегна и здраво стисна клепачи. Чувстваше се изтощен. Едва сега усети ефекта от часовата разлика, комбиниран с емоционалния стрес. Опасяваше се, че всеки момент ще се срине. Киракис го изгледа изпитателно и за пръв път си даде сметка как се отразяват на сина му разликата във времето и пропътуваното разстояние — и физически, и психически.
— Отдалече идваш, Александър — отбеляза той тихо. — Защо не се опиташ да поспиш?
Синът решително тръсна глава.
— Изтощен съм, но няма да спя — отвърна той. — Не сега.
— Знам какво изпитваш. — Александър не бе го чувал от години да му говори с такова разбиране. — Но сега сме безсилни да направим каквото и да било за майка ти. Остава ни само да чакаме… и да се надяваме. Тя спи. Няма да се събуди до сутринта, предполагам.
— Възможно е въобще да не се събуди — отбеляза Александър мрачно. — Не, татко, ще си наложа да остана буден. Необходимо е. Трябва да съм тук, ако тя ме повика.
— Но ти вече си тук — напомни му Киракис. — Ще те събудя, ако… нещо стане.
Александър го погледна.
— А ти, татко? Кога ще си починеш?
— Скоро. — Киракис се отдалечи от бюрото и през френските прозорци погледна към парка. — Хеликоптерът е още тук.
— Казах на пилота да изчака — обясни Александър. — От Ню Йорк тръгнах, без да си взема дори бельо. Ще го пратя в Атина да ми вземе някои неща.
Киракис кимна.
— Хелена ми каза, че си дошъл без никакъв багаж.
— Нямах време. Тръгнах незабавно, щом получих телеграмата ти. — Александър помълча и успя да се усмихне леко. — Виждам, че Хелена все още е непоклатимият основен източник на всякаква информация тук.
— Старите навици трудно се преодоляват, нали? — След кратка пауза Киракис добави: — Положително никой не е отварял дрешниците ти, но ако желаеш друго…
Продължи да говори за обикновени неща, безцелно и без да разсъждава, защото се опасяваше, че ако спре, ако настъпи тишина, ще се замисли и сълзите отново ще избият.
— В самолета на път за Атина, а и по-късно в хеликоптера — подхвана Александър, — си мислих за всички приятни мигове, прекарани тук, за щастливите ми спомени. Най-спокойните дни от живота ми са свързани с острова.
Киракис се усмихна — и той се върна назад в годините:
— И аз се сещам за по-щастливи времена. Когато беше дете, човек трудно успяваше да те контролира. Двете жени, които те обожаваха, постоянно се застъпваха за теб. Помня как майка ти и Хелена винаги съумяваха да ме спрат да ти налагам строги наказания. Още не съм сигурен коя от двете има по-голяма вина за глезенето ти.