Игра на богове
Шрифт:
Тя отново го целуна.
— Прав си. Единствено касовите приходи имат значение, а и двамата сме наясно, че успехът ти там е безспорен.
— Така е — съгласи се той. — За какво да се тревожа? — Прегърна я силно. — Какво щях да правя без теб?
Тя се усмихна.
— Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да разберем.
Той се отдръпна и я погледна изпитателно.
— Споменах ли колко се радвам, че отново си вкъщи?
— Само двадесет-тридесет пъти, но го кажи пак, ако желаеш — отвърна тя шеговито.
Ех, защо не беше винаги така, помисли си тя. Защо да не са щастливи както в началото?
Срещата й с Александър Киракис все още я тормозеше. Не бе сигурна кое я обезпокои повече: начинът, по който Александър се държа, или собствената
— Знаеш ли какво? — попита Ник, притиснал я силно. — Дори да не спечеля тази вечер, ще го преживея, стига да си до мен.
— Само се опитай да се отървеш! — предизвика го тя.
— За нищо на света! — Погледна надолу. Тя все още не беше облечена. — Май най-добре да сляза да те изчакам долу. Много съм склонен в момента да забравя напълно за церемонията.
— Няма да се бавя — обеща тя.
Ник излезе от стаята, а Мередит отиде до дрешника, извади роклята и внимателно я разгледа. Прекара цял следобед по „Родео драйв“ да търси подходящ тоалет за церемонията и сега беше убедена в точното си попадение — нещо наистина изключително. Най-нашумелият за годината моделиер бе превърнал тъмносиния копринен сатен в творение на изкуството. Прилепваше към тялото й от гърдите до бедрата и само леко се разширяваше от таза до пода. Широк набор покриваше гърдите до лявото й рамо, а провокираща цепка от средата на бедрото разкриваше доста от крака й при ходене. Облече я и обу сребърни обувки с високи токчета. Застана пред огледалото. Остана доволна — никога не бе изглеждала по-добре. Роклята подчертаваше фигурата й. Беше страшно скъпа, но си струваше парите. Тази вечер очите на целия свят щяха да са насочени към тях. Камерата щеше да проследи Ник, докато получава най-голямата награда в кариерата си. Беше убедена, че ще я получи. Чувстваше го в душата си. И тя щеше да е до него, да сподели този миг и затова искаше да изглежда възможно най-добре. Посегна към диамантената огърлица и обици върху тоалетката — подарък от Ник за Коледа. Бяха великолепни, най-изумителните синьо-бели диаманти, които бе виждала, но той настояваше, че бледнеят в сравнение със сиянието в очите й. Усмихна се, докато ги съзерцаваше. Е, скъпа моя, доста се отдалечи от мрачното си обкръжение на човек, произхождащ от средната класа, помисли си тя. Но все още ти предстои да извървиш дълъг път.
Огледа се още веднъж в огледалото. Обичам Ник, помисли си тя. Никоя връзка не е идеална. Всяка двойка си има проблеми. Защо тогава непрекъснато си повтарям…
Изведнъж лицето на Александър се появи в огледалото. Изглеждаше такъв, какъвто беше последната вечер, в „Лутек“. Това е налудничаво, смъмри се тя. Не Александър Киракис искам. Господ ми е свидетел, че той е последният човек на света, от когото се нуждая. Даде си сметка, че не Александър желае, а начина на живот, който той представлява. Именно за това копнееше тя. И все пак…
Внимателно среса косата си и я остави да се спуска свободно по раменете. Дооправи грима, взе сребристата си чантичка и слезе долу, където Ник я чакаше.
Струпани около павилиона „Дороти Чандлър“, телевизионни екипи запечатваха на лента множеството прочути личности, които пристигаха на петдесет и втората церемония по връчване на академичните награди. Репортери и фотографи — агресивни в желанието си да преследват знаменитостите — обсаждаха входа. Мередит и Ник бяха временно заслепени от несекващите проблясвания на светкавиците, когато слязоха от лимузината. Един особено напорист репортер пъхна микрофон в лицето на Ник и попита:
— Как преценявате шансовете си да спечелите наградата за
Ник се ухили.
— Колкото и на другите режисьори — отвърна той непринудено.
— „Отражения“ ще бъде ли обявен за най-добър филм — продължи настойчиво репортерът.
— Стискам палци да се случи — отвърна Ник, стараейки се нервността му да не проличи пред камерите.
Мередит се облегна на рамото му, докато влизаха вътре.
— А аз винаги съм си мислила, че е по-трудно да си от другата страна на микрофона — сподели тя шепнешком. — Отсега нататък ще изпитвам известно съчувствие към жертвите си. Но не знам дали ще проявявам милост.
Ник се засмя.
— Слушай, бейби, някои от холивудските знаменитости може и да изглеждат раздразнени от кръжащите наоколо репортери и фотографи, но повярвай ми — ще бъдат далеч по-разстроени, ако никой от медиите не им обърне внимание — обясни той.
Седяха заедно с останалите номинирани близо до сцената. Журналисти и телевизионни екипи — всичките облечени официално и въоръжени с микрофони и камери — заеха местата си, докато режисьорът, преди да се оттегли при командния си пулт, даваше последни инструкции. Оператори обхождаха с камери публиката. Мередит знаеше от опит какво се стремят да постигнат: искаха да заловят някои от известните личности неподготвени, да дадат на публиката възможност да зърне зад тези обикновено контролирани лица чисто човешките емоции — напрежение, надежда, а понякога и разочарование. Макар Мередит да съзнаваше, че ще получи много повече внимание там, където се намира, тя изпитваше и известна тъга, защото й се искаше да е при колегите си и самата тя да отразява церемонията.
Кинематографист, починал две седмици след номинациите, получи посмъртно „Оскар“. Вдовицата и дъщеря му се качиха на сцената да приемат статуетката и Мередит се замисли за Том Райън. Какво ли му е било на Церемонията през 1954 година, когато се е качил да приеме наградата на съпругата си толкова скоро след смъртта й? Не била минала и година. Какво ли си е мислил, поемайки златната статуетка в ръце — така отчаяно жадувана от Елизабет, — след като бе загубил и съпругата, и сина си заради този филм? Мередит се сети за блестящата златна статуетка на полицата над камината в дома на Райън, до портрета на Елизабет и Дейвид. Изведнъж разбра защо Том Райън бе решил да завещае къщата на Ник: смяташе го за най-близкия човек след смъртта на Дейвид, но не бе само това. Райън познаваше Ник достатъчно добре, за да е сигурен, че Холидей ще изпълни докрай желанията му. Къщата щеше да се запази такава, каквато Райън винаги настояваше да бъде. В имението на семейство Райън годината винаги щеше да си остане 1953. Нищо никога нямаше да се промени.
Лайтмотивът на „Отражения“ — песента „В очите на непознат“ — беше номинирана за най-добра песен. Изпълнителката се появи на сцената и я изпя пред спуснат екран, на който се виждаха чифт тайнствени очи — същите, които се появиха в афишите и рекламите за филма. Ник се наведе към Мередит и сподели тихо:
— Ще спечели. Напоследък каквото и да пуснеш, отвсякъде звучи „В очите на непознат“. — Мередит се усмихна, осъзнала колко му е трудно да прикрива нервността си. Пресегна се, хвана ръката му и леко я стисна. — Той се извърна към нея и продължи: — Де да бях толкова сигурен за другите номинации…
Церемонията клонеше към своя край. Най-после обявиха номинираните за най-добър режисьор. Мередит долови напрежението на Ник, докато повтаряха петимата номинирани и режисираните от тях филми. Докосна ръката му за кураж, докато отваряха плика.
— Победител е Ник Холидей за „Отражения“!
Ник се качи на сцената, пое статуетката и се наведе към микрофона.
— Наистина не съм подготвен за това — обяви той пред публиката, — но искам искрено да благодаря на хората, помогнали да създадем „Отражения“: актьорския състав и снимачния екип, които допринесоха за крайния резултат. Задължен съм и на покойния Том Райън, който ме намери пред портите на „Сентуриън студиос“. Но преди всичко желая да благодаря на Мередит, че ме приема такъв, какъвто съм. Обичам те, бейби!