Игра на богове

Бейшър Норма

Караманлис поклати глава.

— Тези работи не се предсказват. Няма гаранции, става ли дума за рак — отвърна той искрено. — Константин, когато раковите клетки започнат да се разсейват, обикновено го правят по лимфен път. Имат свойството да атакуват първо жизненоважните органи — сърце, дробове, бъбреци, мозък…

Киракис се намръщи.

— Искаш да ми кажеш, че накрая няма да контролирам нещата ли?

— Не съм в състояние да дам никакви гаранции — отвърна Караманлис. — Не е изключено да се нуждаеш от химиотерапия или от кобалтово лечение.

Киракис

го изгледа втренчено.

— Чрез тези терапии ще спечеля ли време?

— Месец-два или малко повече — отвърна лекарят тихо. — Ракът е твърде напреднал. Ако го бяхме открили по-рано…

— Няма смисъл да гадаем какво е щяло да бъде — прекъсна го Киракис мрачно. — Нищо не може да се направи, за да спре процесът или дори да се забави, ясно ми е. Сега ми предстои единствено да подготвя Александър да поеме цялостния контрол върху корпорацията.

— Възнамеряваш да споделиш с Александър състоянието си…

— Ни най-малко — увери го Киракис без колебание. — Ти също не бива да споменаваш пред него нищо. В никакъв случай! Няма да допусна синът ми да ме наблюдава през последните ми дни в очакване всеки момент да се строполя мъртъв. Не желая да го натоварвам и да се чувства задължен да бъде до мен до края. Сега има други, по-важни неща, с които Александър да запълва времето си.

— Не смяташ ли, че има право да знае? — не отстъпваше Караманлис.

Киракис се обърна гневно към него.

— Правото да му кажа, или да не му кажа, е мое, Перикъл — отвърна той ядно. — Искам да го пощадя възможно по-дълго. Толкова ли е нередно?

— Не — съгласи се Караманлис. — Но според мен ще му бъде неприятно, че си го държал в неведение по толкова важен въпрос. И без това има чувството, че вече не му казваш доста неща. Ако споделиш…

— Не — отвърна Киракис категорично.

Частният самолет приближаваше летище „Кенеди“. Киракис се облегна на седалката и затвори очи. Масажира слепоочията си с върховете на пръстите, изтощен след дългия полет. Не му се пътуваше, но се налагаше да разговаря с Александър. А разговорът трябваше да бъде лице в лице. Поне това дължеше на сина си. Предстоеше да го подготви за предстоящата му задача и след седмици колебания Киракис стигна до заключението, че начинът да го направи както трябва, е един.

С приземяването на самолета загрижен служител на летището го посрещна и му съобщи, че Александър е уредил да мине безпрепятствено формалностите. Киракис се запита защо синът му си е направил този труд. Толкова често бе пътувал до Ню Йорк — особено през последните години, — че едва ли се налагаше. Защо го прави сега, чудеше се той. Именно тогава ги видя: тълпа репортери и фотографи до оградата около мястото, където частният самолет обикновено спираше. Щом го забелязаха, започнаха да го викат по име, заблестяха светкавици.

— Господин Киракис, вярно ли е…

— Слуховете са, че смятате да се оттеглите…

— Синът ви ли ще бъде

новият председател…

— Свързано ли е с вашата…

— Още една снимка, ако обичате…

Киракис махна към тях.

— Без коментар — промърмори той суховато.

Как се бе случило, запита се той. Как така бързо са стигнали слуховете за оттеглянето му до Ню Йорк? Знаеше, че разни служители от офисите в Атина тутакси заподозряха нещо, когато задвижи машината и започна да прехвърля все повече и повече власт на сина си, но се надяваше да обсъди решението си с него, преди журналистите да узнаят намеренията му. Дали Александър е дочул слуховете?

— Съжалявам за случилото се, господин Киракис — извини се придружителят му. — Нямам представа от къде журналистите са научили часа на пристигането ви.

Киракис поклати глава.

— Кой ги знае как набавят информацията си! Репортери — изсумтя той неодобрително. — Колко по-лесен щеше да е животът ми без тях!

Заради уредените митнически формалности направо го отведоха до друга част на летището — там до един от изходите го чакаше лимузината на Александър. Шофьорът му отвори вратата, а носач натовари багажа му в колата. Киракис наведе глава, за да влезе в купето, и в този момент видя сина си на задната седалка.

— Здравей, татко! — поздрави той с усмивка. — Радвам се да те видя.

— Александър… Не очаквах да ме посрещнеш на летището — не успя да скрие изненадата си бащата. — Обикновено не идваш, когато…

Чудеше се дали Александър се досеща защо пристига. Да не би да е разговарял с Караманлис?

— Знаех, че журналистите ще те дебнат. Те са същинско стадо пирани, нали? — отбеляза Александър тъжно. — Какво си направил, за да спечелиш толкова голямо внимание?

— Аз? Нищо не съм направил. Дължа го на международните методи за препредаване на информация.

— Значи пак са слухове — заключи Александър.

Баща му кимна и запали цигара.

— Какво те води в Ню Йорк, татко? — поинтересува се Александър.

Киракис го изгледа изпитателно.

— Трябва ли винаги да имам причина да видя единствения си син?

— Не — отвърна Александър, — но попитах, защото обикновено така става.

Баща му се поколеба за миг и кимна.

— Прав си — съгласи се той. — За сегашното ми посещение има причина. Много важна причина. Ще направя изявление пред пресата, но първо исках да ти го съобщя. Лично.

Изражението на Александър се промени — загриженост засенчи лицето му.

— Звучи зловещо — отбеляза той и погледна баща си въпросително.

— Зловещо ли? Възможно е. — Киракис също го погледна. — Каня се официално да обявя оттеглянето си. Както и решението ти да ме наследиш в структурата на корпорацията.

Изчака реакцията на Александър. Синът му го гледаше смаяно.

— Шегуваш се, разбира се… — Но веднага се сети колко рядко се шегуваше баща му. Във всеки случай не и за такива сериозни неща. — Кога го реши? — попита той предпазливо.