Игра на богове
Шрифт:
— Образовам се повече, отколкото в Харвард — сподели той пред Джордж Прескът.
При необходимост от съвет винаги се обръщаше към специалисти. Ако попаднеше на въпрос, чийто отговор не знае, не се срамуваше да вдигне телефона и да попита някого. Не бе необичайно да се появи ненадейно при адвокатите на корпорацията или в ранните сутрешни часове да изненада президент на голяма манхатънска банка, за да обсъдят евентуално сливане, да зададе въпроси относно финансирането или данъците. Ако се нуждаеше от техническа информация, търсеше известен специалист в съответната област. Проучваше въпросите задълбочено, интересуваше се и от най-малките
Веднъж Джордж му подхвърли, че се опитва да стане специалист по всичко.
— Не е необходимо, Александър. Винаги можеш да си наемеш експерти.
Александър само се изсмя.
— Каква доверчива душа си, приятелю! Смяташ ли дори за миг, че ще поверя на други важни дела, без да съм наясно какво точно става в собствената ми корпорация? Само глупак би постъпил така, когато има толкова много да губи. Ще наема, естествено, специалисти, но е редно да имам познания, за да съм наясно какво точно правят.
Джордж го изгледа изпитателно.
— Какво всъщност желаеш, Александър? — попита той накрая.
— Всичко. Искам да притежавам света — бе простичкият отговор.
Джордж се засмя.
— Ако някой знаеше как да постигне това… — подхвана той.
Александър се усмихна.
— Прояви търпение, приятел. Ще ти покажа как става.
— Малко по-наляво — посочи Мередит на работника, който се мъчеше да закачи портрета на Елизабет. — Да, така. Отлично!
— Слава богу! — отдъхна си мъжът и слезе от стълбата. — Нужен ли съм ви за нещо друго, госпожице Кортни?
Тя поклати глава.
— Не, благодаря. Това е всичко.
— Винаги на вашите услуги. — Сгъна стълбата и спря, за да погледне портрета. — Била е истинска красавица.
Мередит кимна.
— Така е.
— Гледах последния й филм — сподели мъжът и отнесе стълбата до вратата. — Беше страхотна. Жалко, че почина.
— Наистина — съгласи се Мередит и му отвори вратата. — Отново благодаря за помощта.
— Няма защо — отвърна той и махна за довиждане.
Като затвори вратата след него, тя се обърна и се огледа. Моето убежище, помисли си доволна. Истински дом — най-после!
Първият й апартамент, който пренае от колежка от Ай Би Ес, се намираше в долната част на Ийст сайт и се оказа прекалено малък. Представляваше студио в привична жилищна сграда, но кухничката бе колкото пощенска марка — така я описваше пред колегите си, — а в банята едва успяваше да се обърне. Обеща си, още докато разопаковаше багажа, да се премести веднага щом открие онова, което я устройва. Преди месец Кейси Риналди, друга колежка от Ай Би Ес, й спомена за свободен апартамент в нейната сграда на Седемдесет и първа улица и Уест енд авеню. Кейси я свърза с управителя на сградата и Мередит подписа договора в деня, в който видя апартамента.
Седмици наред работеше през свободното си време, за да го превърне в желаното от нея кътче. Сега вече приключи и бе напълно доволна от резултата. Апартаментът беше просторен, модерен и обзаведен в подчертано женски стил. Във всекидневната, решена в нюанси на бледосиньо и бяло, имаше диван и кресла — меки и удобни. За спалнята избра розово и бледомораво. Втората спалня превърна в кабинет и го обзаведе с два шкафа за книги и бюро с плъзгащ се плот, което откри в антикварен магазин.
Сега наистина имам чувство за дом, помисли си тя и погледна портрета на Елизабет и Дейвид. Несъзнателно
Имаше работата си и това трябваше да й стигне.
В студен сив следобед в средата на декември Мередит наблюдаваше от прозореца в кабинета си на деветия етаж на сградата, където се помещаваше Ай Би Ес, движението по Петдесет и втора улица долу. Мъж в костюм на Дядо Коледа стоеше на оживения ъгъл и раздаваше лакомства на струпалите се около него деца. Мередит се усмихна. Обожаваше Коледа в Ню Йорк. Тук празничната атмосфера се различаваше съществено от онази на Западния бряг. Спазваха се повече традиции, имаше сняг… Напомняха й за някогашните коледи у дома…
Върна се при бюрото. На стената зад гърба й висяха поставени в рамки отзиви от вестници, в които я споменаваха или цитираха, корици на списания, в които се разказваше за нея — това бяха резултатите от успеха й като съавтор на „Светът във фокус“. Погледна ги, сякаш ги виждаше за пръв път. „Ню Йорк таймс“, „Нюзуик“, „ТВ гайд“, „Мис“, „Уоркинг уоман“… Беше се превърнала в една от изявените, ако не и най-изявената новинарка в Ай Би Ес. В дни, когато се чувстваше добре, това я изпълваше с гордост; в дни, когато не се чувстваше така добре, й носеше утеха. Беше успяла.
Потънала в мисли, едва дочу лекото почукване на секретарката й, която отвори вратата. Мередит вдигна глава.
— Какво има, Синди?
— Получих отговори на поканите ти към бизнесмени за новата серия интервюта. — Младата жена влезе в кабинета. — Президентът на „Ексон“ прие. „Лий Йакока“ са склонни, но вероятно ще възникнат проблеми при уточняване на удобното за тях време. На Браун от „АТТ“ не му е възможно. Александър Киракис е склонен да обмисли поканата, но иска да говори с теб, преди да ни даде зелена светлина.
Мередит кимна.
— Странно защо никак не съм изненадана? — запита се тя на глас.
— Вероятно защото никога не се е оставял на разположение на медиите — подсказа й Синди.
— Какво? А, да… — промърмори Мередит, изведнъж осъзнала, че секретарката вероятно е взела думите й като отправени към нея.
— Да звънна ли? — поинтересува се Синди.
Мередит поклати глава.
— Не. Аз ще му се обадя. Но благодаря — отвърна Мередит, продължавайки да преглежда списъка.
Синди излезе. Тогава Мередит се върна към спомена за последната си среща с Александър Киракис. Така и никога не взе интервюто, което й бе обещал. Бог знае какво ще трябва да направя сега, за да го получа, помисли си тя, леко развеселена. Наистина ли обмисляше, или се държеше като човек, който се сърди? Толкова неща се промениха от онази среща! Сега Александър Киракис оглавяваше борда на директорите на „Киракис корпорейшън“, а тя водеше популярно из цялата страна новинарско предаване. Само едно оставаше непроменено — решимостта на Мередит да направи интервюто, което си бе наумила.